OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Посланикът изрази мнение, че чрез участието на младите хора в подобни събития миналото е по-малко абстрактно.
В центъра на литературната вечер бяха намерените творби на авторите Лео Щраус, Алис Херц-Зомер, Георг Кафка, Паул Арон Зандфорт, Виктор Улман и Илзе Вебер, които чрез създаването им са се откъсвали за миг от ужасите в затвора.
„Откъде тези хора, на които всичко е било отнето, са намерили силата да се занимават с изкуство?“
Този въпрос зададе в доклада си философът Михаел Лар и продължи: „Граничи с чудо, че след след 10-часов тежък принудителен труд и въпреки перманентния глад концлагеристите в Терезин са били в състояние да пишат стихове, да музицират, да правят кабаретно изкуство, да играят театър и да композират.
Но каква е била алтернативата? Да вегетират при едно съществуване, при което унизителното настаняване в претъпканите постройки, абсолютно недостатъчните условия за поддържане на елементарна хигиена, своеволието, насилието, омразата на надзирателите, перманентната заплаха от депортация в лагерите на смъртта, която като Дамоклев меч е била надвиснала над главата на всеки един, съществуване, в което цялата ужасна реалност взема връх, човек изпада в отчаяние и в истинския смисъл на думата полудява…“ Философът каза, че малкото оцелели от Терезин често са изказвали съмнения дали е било правилно да създават изкуство при тези обстоятелства. Той даде пример с Алиц Херц-Зомер, когато „в последните дни на войната със специален транспорт в Терезин пристигат първите оцелели от Освиенцим, само кожа и кости, и разказват каква е съдбата на натоварените на депортационните влакове в края на пътуването им, почти полудява при мисълта, че концертите са били единствено акомпанимент на една перфектно функционираща машина за унищожение“.
За силното емоционално съпреживяване на творчеството на затворниците допринесе театралът Грегорий фон Лейтис, който с прочита на текстовете и стихотворенията освежи паметта на присъстващите за холокоста чрез личните истории на жертвите.
Много трогателен бе разказът за разговор между майка, която е пианистка, и детето й, което при една от гледките я пита:
„Трябва ли старите да умират, защото децата изяждат всичко?“. Изключителна емоция предизвикаха историите на Илзе Вебер, написала „Овцете на Лидице“ и отправяща посланието, че изкуството е отнемало страха на затворниците.
„Когато човек е отчаян, той се заема с големи неща“, пише пианистката, решила да научи и научила за много кратко време да изпълнява 24-те етюда на Шопен.
Литературната вечер „Омразата е липса на фантазия“ е проект, акцентиращ върху уроците от миналото, с поглед към настоящето и предупреждение за новата вълна от омраза, завладяваща Европа и света.
Терористичните нападения от последните месеци и агресията във всичките й измерения са достатъчно силна илюстрация как омразата може да заслепи хората и какъв потенциал на насилие може да се разгърне от една деструктивна, незачитаща човешкото достойнство идеология.
Организатор на събитието на 1 февруари в Централна Софийска синагога бе Посолството на Федерална република Германия в България.
Ето 2 от прочетените стихотворения:
Иде вечер
Илзе Вебер
Иде вечер, изпълва се стаята пак,
както винаги, със звучна кавга и със смях.
Отваря вратата едно малко момче
поглеждайки пита: „Мама тук ли е вече?“
Ах да, там седи и с поглед тя го посреща,
И изпълнен с майчина любов го прегръща.
„Майко“ – от плам и гордост момчето й свети,
„въглища и дърва с добро аз принасям ти.
С тях утре ти можеш огън да запалиш –
и супа да сготвиш!“
С гальовна усмивка тя казва „ Прекрасно, къде ги откри?“
Отговаря той с шепнещ гласец „От двора аз взех ги
без да питам – защо лице така изкриви?
Защо не се радваш? Да не се сега разгневи?“
В очи големи и невинни тя го поглежда
и към него главата си привежда:
„Мое съкровище, мен погледни.
Ти току-що много ме нарани.
Аз имам единствено и само теб,
но не мога да съм винаги до теб.
Каквото ти кажа, не забравяй нивга ти
или сърцето ми винаги ще боли.
Чуждото винаги ти цени,
не пипай, което не ти принадлежи,
дори то парчеце сух хляб да би,
и в най-голямата нужда да си.
Взимане без да питаш е сиреч да крадеш
и не бих те обичала, ако завета ми предадеш.“
„Но, мамо, другите…“ – „ Те не ни гледат грижливо.“
Тя малкото лице с ръце обгръща обичливо.
„Ако душата си чиста ти запазиш
никога в бедност няма да нагазиш.
Откраднатото трябва да върнем,
на лошото с добро да отвърнем.
И после отново ти с чисти ръце,
ще бъдеш моето добре дете.“
Осъзнавайки то грешката голяма:
„Няма да повторя, няма.“ –
Сърцето малко бие учестено –
„Доброто е добро, когато е споделено.“
ПРЕВОД:
73-то СОУ „Владислав Граматик“ Един от вариантите на превода на
Овцете на Лидице
Илзе Вебер
Пухкави жълтобели овчици по улиците тромаво се скитат.
Две овчарки стадото следват, през здрача техните песни прелитат.
Това е една пасторална картина и дори ти, бързащия, се застояваш,
усещайки жестокия дъх на смъртта покрай теб преминаващ.
Пухкави жълтобели овчици далеч от родния мир,
наред с изпепелените обори убит е и вашият пастир.
Ах, всички мъже в селището, те умират от същата смърт.
Едно малко селце в Бьомен, а толкова нещастие и скръб.
Грижовно следвали стадото, отвлечени са жените работливи,
радвали се на агънцата, изчезват и децата щастливи,
разрушени са малките къщички, в които е царувал мирът,
цялото селище – умъртвено, омилостивен е само добитъкът.
Това са овцете от Лидице и пак се срещат точно тук – в таз пустиня,
в града на безотечествениците и те – без своята родина.
Обградени от една стена, събрани от случайност безпощадна,
най–измъченият народ на Земта и стадата – с участ печална.
Слънцето вече залязва, проблясват последни лъчи,
а някъде там, при казармите, еврейска песен звучи.
ПРЕВОД:
73 СОУ „Владислав Граматик“
