OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Днес се навършват 24 години от началото на Българския Преход. Преход, за който от време на време още се водят спорове – минал ли е, не е ли минал.
И ако Промяната е видна в големите градове, които се променят в рамките на месеци, то за по-малките – като Панагюрище, тя е по-недоловима. За селата няма да говорим – на тях така наречените областни и общински центрове, в повечето случаи, са длъжници, защото видимо изостават.
За 24 години жителите на община Панагюрище демократично избраха четири кмета: Ясен Христов-мандат 1991-1995; Марко Мечев -три поредни мандата /1995-1999, 1999-2003, 2003-2005, като по средата на третия бе избран за народен представител; Георги Гергинеков – 2005-2011, и Никола Белишки, избран за мандат 2011-2015. Стотици бяха избирани като част от 6 общински съвети. Като огледало на обществения живот – медиите и преди всичко столетният вестник „Оборище“ от онези години свидетелстват за бурните процеси. Пак в него – дори през 1992 година се срещат не малко информации за петилетни планове и конгреси на БКП/БСП. До 1995 година липсват статии за митинги. Днес е очевидно, че нещата са доста променени. Местната власт се нарежда сред първите в страната по финансова стабилност, а името на града ни влиза в националните новини с повече положителни информации.
Много може да се пише какво се е направило и какво не е – колкото хора, толкова и мнения. Но само броят на общинските съветници, който в началото на 90-те години е над 40, свидетелства за една от най-големите болки на общността. А тя намаляването на населението и оттам намаляването два пъти на местните народни избраници, които днес са 21. Едно от предизвикателствата на настоящи и бъдещи управници ще е как да овладеят или поне забавят демографския срив в България и как да повишат образоваността.
Ако има нещо сигурно за този период, то е, че той е лишен от сигурността преди 1989 година. Именно липсата й е една от основните причини обществото ни да няма усещането, че се е справило. А много хора се справиха – дори отлично. И много не успяха, разбира се – като във всеки исторически отрязък на промяна. Но това не означава, че усилията и на едните, и на другите, трябва да спрат. Напротив, известно е, че колективната енергия има много по-голяма сила от индивидуалната.
След 24 години вероятно днешната дата няма да представлява обект на обсъждания, които вървят днес. Ако това се случи, дано да означава, че най-сетне стигаме там, където искаме да сме. Защото днес, за съжаление, много от нас не са сигурни, че дори сме на пътя, пък камо ли да сме тръгнали уверено по него. А цяло едно поколение все още стои на кръстопът. То хем обръща от време навреме глава назад с романтична носталгия, хем знае, че трябва да се справя с предизвикателствата на реалността, вземайки собствени решения и носейки отговорността за тях, а не чакайки месия. Месията сме си ние!
Марина Тричкова
Павлина Вайсилова
Марина Тричкова
Павлина Вайсилова
