OshtePan Новините от Панагюрище и региона
До 9 септември може да бъде видяна документалната изложба „Ние искаме да бъдем свободни”, която се реализира от Фондацията за осмисляне на комунистическата диктатура в бившата ГДР и Посолството на Германия в София.
Поводът за изложбата е 60-годишнината от Народното въстание в ГДР от 17 юни 1953 година. Паната с фотографии и фактологически текстове към тях са подредени в градинката пред Народния театър „Иван Вазов” в столицата и се отнасят за будното гражданско общество в бившата ГДР, противопоставило се твърдо на комунистическата диктатура.
На 17 юни 1953 г. над един милион души от над 700 места в ГДР първоначално излизат по улиците срещу лошите условия на труд и тежък живот. Изложбата проследява как започналото като социален протест обществено недоволство в Берлин само за часове прераства в народно въстание с политически искания, как съветските танкове смазват недоволството и как Германската комунистическа партия налага диктатурата по съветски модел още през 1945 година. Но ето какво припомня изложбата за 17 юни 1953 година: „Само за няколко минути пространството се изпълни със страховито бучене. След това се появиха първите от онези синьо-зелени чудовища, които не бяха минавали по улиците на града от голямата битка за Берлин през април 1944 година. С оглушително метално скърцане на танкови вериги, обгърнати от облаци от черен дим, над 600 съветски танка от 2-ра танкова дивизия и две моторизирани пехотни дивизии заемат позиция в централната част на Източен Берлин. Люковете са отворени, командирите са се подали навън. Съветските офицери се опитват да говорят на протестиращите. Все още не се стреля. Изпълнени със страх, хората, които са се стекли още от сутринта в центъра на Източен Берлин, се питат какво ли ще се случи…”
„Жажда за свобода” е назовано едно от паната с фотографии. В текста към него се припомня: „Три дни след юнското въстание съветската власт изпада отново в дълбока криза. На своя ХХ конгрес на КПСС през февруари 1956 година съветското партийно ръководство осъжда култа към личността на Сталин и неговото управление. Но това за много хора в Източния блок не е достатъчно. Те искат големите обещания на социализма най-после да се превърнат в действителност. През октомври 1956 година в Полша само обещанието за основни промени успява да овладее надигащото се негодувание. Същевременно в Унгария напрежението расте. Избухва народно въстание, което е потопено в кръв от съветските войски. Дванайсет години по-късно Чехословакия прави опит да развие социализъм с човешки облик. На 21 август 1968 година танковите части на Варшавския договор прекратяват тази надежда за ново начало. През 1980/1981 година в Полша е основан мощният и независим профсъюз „Солидарност”. Дори обявеното на 13 декември 1981 година военно положение не успява да спре вълненията в страната, предвид катастрофалното състояние на икономиката. През 1985 година в Москва на власт идват реформистки настроените комунисти начело с Михаил Горбачов, които правят опит за спасяване на социализма. Опитът се оказва неуспешен, това обаче отваря възможност на народите от Източна Европа да се освободят от съветската примка…”
„По една биричка за седемнадесети” е озаглавено друго пано, от което се разбира, че „Датата 17 юни 1953 година се превръща в забранена тема номер 1 в ГДР. В учебниците по история се споменава само с няколко бегли думи, които нищо не говорят. С две думи вражески агенти уж са направили опит за фашистки преврат. Това е всичко. Желаещите в училищата и университетите да научат повече по темата са окачествявани като лица със съмнителни политически възгледи. С настъпилата политика на разведряване в западните медии също не се споменава почти нищо за 17 юни 1953 година…”
„Спомените са живи” е друго озаглавено пано. Част от текста в него гласи: „Още на 3 юли 1953 година Германският Бундестаг решава да обяви 17 юни за „ден на германското единство” и да се чества като Национален празник. 10 години по-късно президентът на Федерална Република Германия Хайнрих Любке го определя за „национален ден за възпоминание”.
След обединението на Германия през 1990 г. вместо 17 юни като нов „ден на германското единство” и национален празник се чества 3 октомври. Въпреки че оттогава 17 юни вече не е работен, той все пак остава част от петте национални дни на възпоминание в обединена Германия. И ако във времето преди 1989 година имаше опасност този ден да потъне в забрава, то днес все повече хора си спомнят за тази неуспяла революция, която, като част от борбата за свобода в нашата история, трябва да получи подобаващото й се място…”
Смея да се надявам, че всеки, който е видял изложбата „Ние искаме да бъдем свободни”, си е направил аналог /съзнателно или не/ с днешната ситуация в България. Смея да се надявам, че всеки, който има задълбочено мислене, е осъзнал, че, 60 години след онзи 17 юни в Източен Берлин, сме свидетели на подобна схема, но много по-рафинирана и с много по-сложна фабула.
Смея да се надявам, че след падането на Берлинската стена, все повече хора в Европа си дават сметка за най-висшето човешко благо – свободата.
И за нейната цена.
