Картина с емблематичната Хвърковата чета

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!

На 25 май 1876 г. в местността Костина в Тетевенския балкан е убит Войводата Георги Бенковски. Как се стига до смъртта му?

На 1 май на връх Екеджик Бенковски известява, че столицата на въстанието е обкръжена от войски и башибозуци, и четата бързо тръгва към Панагюрище.Осъмва над града на връх Лисец, откъдето се виждат пожарите и погромът. Панагюрище гори отвсякъде. Там Бенковски казва: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!…”

 Войводата и четниците са уверени, че на север от Балкана въстанието е успяло и тръгват натам. На 4 май (17-ти нов стил) осъмват на Дебели рид, скитайки се без път из мъглата. По обед виждат недалеч овчарска колиба (Стойкови кошари). Втурват се да вземат храна, но биват посрещнати от залп на башибозушка засада. Шестима четници са убити и неколцина ранени.

 Оцелелите продължават да се влачат из урвите, отправят се североизточно от пътя за Етрополе. В мъглата са подмамени от звънци и глас на „овчар” и отново попадат в засада. Губят над 15 четници, убит и секретарят на четата Тодор Белопитов. У него турците намират кореспонденцията и архива на въстанието, протокола от Оборище и Кървавото писмо.

 На следващия ден останалата част от четата поема на североизток и излиза на м. Солището (в близост до днешната хижа „Стражата”). Поемат из непознатата местност, където срещат един овчар, от когото взимат котел мляко и буца сол, а синът му ги повежда на изток към Тетевен. Осъмват на трънлива поляна. Въстаниците са измъчени, изранени и гладни. Привечер срещат наблизо овчаря Нейо Крачунов, който ги предупреждава, че в Тетевен има над 2 000 души редовна войска. Балканът гъмжи от башибозуци, а въстание в този район няма. В четата настъпва униние и отчаяние. Бенковски и Захари Стоянов решават да разпуснат четата и да се спасяват на малки групи. 

В местността днес има и паметна плоча на входа на малка пещера, в която Войводата, Захари, отец Кирил и Стефо Далматинеца са се скрили.

На 12 май (25-ти нов стил) Балканът забучава отново, силен дъжд и мъгла покриват всичко. Преди слънцето да се скри предателят Вълю идва с весела песен на уста. С измамна радост съобщава, че откъм запад са нахлули чети, Русия и Сърбия са отворили война на Турция в отговор на въстанието. Буйните души пламват отново! Поемат след Вълю към колибата на зет му, който „уж” живеел на близо. Преминават река Костина, вървящия първи Вълю, запълзява и се скрива зад едно дърво, а отсреща загърмяват над 20 пушки върху героите. Георги Бенковски пада прострелян с револвер в ръка. Отец Кирил е ранен и заловен и жестоко измъчван в Цариградските тъмници той умира. Единствено Захари Стоянов като по чудо се спасява, за да бъде отново предаден седмица по-късно. Главата на Бенковски е отрязана и носена на кол до София, за да сплаши и отчая българите . По всяка вероятност тялото му е погребано на лобното му място, където днес има изграден скромен паметник и всяка година на 25 май признателните българи се прекланят пред подвига и саможертвата на мъчениците за Свободата на България!

В последните дни от септември 1952 година е организирана експедиция с ръководител Павел Делирадев, която да проследи и уточни пътя на Хвърковатата чета от Оборище до Костина за маркиране на маршрут за туристически походи, който се определя от „Записките” на въстаници и съвременници. Ползвани са и записките на пирдопския учител и краевед Методи Стоянов, който пръв преминава маршрута през 1902 година. Той открива пушката на Георги Бенковски и я предава в музеите на Копривщица.

През 1954 година се организира и първият туристически поход, а от 1985 година е положено началото на ежегодните походи. Оттогава всяка година от 21 май до 25 май големи групи български туристи оказват почит на Великите си, участвайки в Национален поход „По стъпките на Хвърковатата чета”. Той започва от Панагюрище и приключва на лобното място на Бенковци – р. Костина. Там всяка година на 25 май се прави възстановка на събитието.

 

Публикуваме част от стихотворението на Иван Вазов от цикъла Епопея на забравените“, посветено на Бенковски

…Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и прашни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги смело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм

раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.

Кръв димеща, топла пясъка прошари.

Пушекът се пръсна и гръмът мина,

кат напълни с екот цяла планина.

Потерята скокна от свойта пусия

и шумно изкряска — смелост уловия:

тя видя един прав и то кървав, сам!

Двайсет пушки мерят изново насам,

готови куршуми и огън да храчат.

„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,

и сганта внезапно загради отвръст

сетний неприятел със жажда за мъст,

със радост свирепа, с увереност дива,

че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както падна роба,

гръмна се вчелото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,

пристъпи зачуден с хищни си другари

към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,

който му избегна с такъв славен бяг,

погледна чело му, с топла кръв покрито,

и очи му страшни, вперени сърдито,

и ръка му, взела револвера с мощ,

като че се готви зарад битка йощ,

и уста му бледни, открити към свода

като че ще винат: смърт или свобода!

И усети почит и трепет, и студ,

и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“

Но всички мълчаха. Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

„Бенковски!“ продума и тихо умря.

Вижте още

Цветница е. Честит имен ден на всички с имена на цветя, дървета и храсти!

Днес християнската църква празнува влизането на Исус Христос в Йерусалим 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.