Голяма част от писателите творят и издават книги. Но има и такива, които създават духовната памет на народа си. Иван Вазов е от тях. Той превръща словото в служение на отечеството.
На 22 септември тази година се навършват 105 години от кончината му. Както всеки родолбив българин знае, Иван Вазов е роден на 27 юни /9 юли/ 1850 година в гр.Сопот и умира през 1921 година.
Вазов пише за почти всички състояния на Бълария- за потисничеството и подготовката за бунта, за Освобождението и изпитанията на младата държава, за националните победи и разочарования. Не случайно е наречен Патриарх на българската литература – определение, което е знак за неговото значимо място в националната ни култура. Класикът оставя след себе си огромно литературно наследство: поезия, разкази, повести, романи, драми, публицистика. И в това жанрово мноообразие стои темата България.
Тя е в цикъла „Епопея на забравените“, в повестта „Немили-недраги“, в романите „Под игото и „Нова земя“… А в стихотворения като „Българският език“, „Аз съм българче“, „Левски“, „Опълченците на Шипка“ България се превръща в чувство.
Вазов обаче не пише само Възраждането. Той преживява своята съвременност и не е равнодушен към свободна България. Нейните успехи го вдъхновяват, а политическите раздори и нравственият упадък го разочароват и тревожат. Особено силно неговото гражданско ччувство прозвучава около Съединението през 1885 година – едно от най-значимите събития в новата българска история. То е осъществено като общонародна кауза и творецът вижда в този исторически акт доказателство, че българите могат сами да отстояват нционалното си единство и достойнство.
Когато младата държава се изправя пред изпитания писателят не се скрива зад стените на кабинета си. Словото му е възторжено, когато България печели, и безпощадно, когато вижда безчестие и службогонство.
Вазов едновременно помни, преживява и предпреждава България. Той възпява героите, но не спестява слабостите на живите. Пази паметта за миналото, но гледа към настоящето. Роденият в Сопот творец създава емоционалния портрет на родината си – нейните мъки и възторзи, нейните герои и грешки нейната гордост и болка.
Вазов превърна любовта си към България в литература, а литературата в памет, съвест и част от духовния живот на народа.
ПОКЛОН! ДЪЛБОК ПКЛОН ПРЕД РОДОЛЮБЕЦА!
OshtePan Новините от Панагюрище и региона