OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Хора, терапевти и изследователи често бъркат ирационалните мисли и емоциите. Например, ярост на пътя не е чувство или емоция.
Тя е обусловена реакция, която се надига в хората, когато седнат зад волана и някой застане на пътя им.
Яростта се основава на ирационалното мислене. Тя се състои от враждебни мисли, които атакуват други хора и ги съдят, ако те са грешни и лоши. Това обаче е реакция. В такива случаи е добре да се прави разлика между мисъл и чувство. Емоциите и чувствата ни помагат да се свързваме с другите, със себе си и с реалността. Именно чрез чувствата си естествено реагираме на хората.
Емоциите са енергия в движение. Те са съставени от вибрации. Един ефективен начин да се направи разлика между ирационално мислене и емоционално изразяване е как прекарваме време сред природата. Вибрациите на емоциите ни са в хармония с природата. Емоциите възникват винаги при конкретни поводи, т.е. те са конкретни, ситуативни и поради това са безкрайно разнообразни. За разлика от тях чувствата възникват в онтогенезата като обобщение на ситуативно проявили се емоции. Например чувството на радост може да включва харесване, възхищение, нежност и т.н.
Карл Густав Юнг, създателят на аналитичната психология, е смятал, че и мислите, и чувствата имат рационална основа. Чувствата според него са съвършено рационални, стига да вникнем в тяхната логика. За него най-важното разделение е между преценката (мислене и чувстване) и възприятието (интуитивното долавяне и усещанията). Юнг определя възприятието като начин да възприемаме света без предразсъдъци (тоест предварителни оценки). Както интуицията, така и усещанията са някакви способности. Интуицията вижда невидимия свят, а усещанията – видимия. Юнг смята, че човек обикновено действа с една от четирите функции по свой избор, но за да бъде завършено човешко същество, трябва да умее да използва всичките. Това, което обикновено остава недоосъзнато, е необходимостта да се развиват и другите функции, така че и четирите да действат в някаква хармония. Докато изразяваме автентични емоции или чувства, ще бъдем в безопасност навсякъде, с всякаква емоция. Единствената опасност е, когато реагираме на дадено събитие или ситуация, вместо да изразяваме чувствата си.
Още един от най-мощните начини да разберем дали сме в средата на здравословен израз на емоция или нездравословен начин на реакция, е да забележим тялото си. Ако усещаме тялото си, тогава ние сме експресивни. Това ни прави по-силни.
Ако това е в съзнанието ни…
„Тя каза, че така и така“,
„Не мога да повярвам, че направих така и така“,
„Трябваше да кажа, така и така“,
„Той си мисли, че съм толкова и толкова“
… ние сме в средата на реакция. Когато реагираме, често скачаме от една мисъл на друга мисъл, повтаряме, обсебени сме, като така защитаваме себе си и поведението си. Това обаче ни прави по-слаби.
Разковничето е в умението да различаваме (и утвърждаваме) автентичните емоции от маскираните. Терминът емоция произлиза от латинската дума „emoveo”, което означава вълнение, потресение. Емоциите се смятат за особена група психични процеси и състояния свързани с инстинктите, потребностите и мотивите на човека. Автентичните емоции идват от „тук и сега” и са извор на енергия за задоволяване на потребностите ни. Те са израз на Свободното дете в нас.
Емоции Значения Потребности
Страх Опасност Защита, сигурност, помощ
Гняв Посегателство,неуважение Слагане на граници, компенсиране
Тъга Загуба Плач, утеха
Радост Постижение, успех Изразяване, споделяне
Тъгата… Ах, Тъга…
Когато нападне Танатос, изпитваме тъга. Тя е демонът, обитаващ сърцето, седи върху него като камък.
Сърцето ни, обременено с тъга, е трудно да се отвори, трудно е дори да дишаме. Когато отричаме тъгата, ставаме притъпени в своите чувства и своята живост. Ставаме твърди и студени, ригидни и дистанцирани. Може да се чувстваме мъртви отвътре. Когато обаче признаваме и изразяваме тъгата, намираме витален ключ за отваряне на сърцето. Проливаме сълзи, изразяваме истината и сърцето се облекчава. Дишането става по-дълбоко. Възниква чувство за просторност, допускащо повече пространство вътре за нашия дух. Надеждата се възражда. Приемането на условията на нашата тъга ни довежда до състрадание към другите.
Когато се доверим, снемаме своите защити. Отваряме се за другия и за света. Разширяваме се и растем. Когато сме наранени и предадени, ние сме наранени в своите най-уязвими аспекти, аспектите на доверието. Ранена е най-чистата форма на Аз-а ни. Вече не ни изглежда сигурно да бъдем автентични. Нашата система – наранена в самото ú ядро – се затваря и загубваме не само любимите си, но и себе си. Това е най-дълбоката загуба.
Тъгата, която възниква в края на една връзка, на едно отношение, може лесно да се разбере. Тя ни връща към нашето първоначално изоставяне и ни кара да се чувстваме безсилни. Ако бъде призната и изразена, тя евентуално преминава, но понякога носим тъга от ситуации, които не са така ясни.
Ако вземем предвид, че любовта наистина може да е най-важният елемент от благосъстоянието и духовния растеж, тогава всяка повреда в нашата способност да намерим любов е дълбока рана. Когато по-нататък вземем предвид, че тази повреда оказва влияние на начина, по който се отнасяме един към друг в социалната сфера, разбираме, че имаме не само личен проблем, а и сериозна колективна ситуация. Където тъгата е раната, там състраданието е лечителят.
В целия регистър от човешки тъги и покруси мъката на загубата (poena damni) е най-обичайна за човешкото ежедневие.
Мъката на загубата може да е и по съвсем друг повод – на пропускане или пропиляване на нещо ценно за нас. Неслучайно симптомите на загубата са: неудача, поражение, крах, несполука, щета, вреда и т.н. Като примери за загуба ще посочим още: ампутация, развод, уволнение от работа, спонтанен аборт, тежко заболяване, остаряването, ослепяване, загуба на обект на обич и др. Всички те могат да предизвикат мъка на загубата. Човек може да изпита силна мъка при всеки един от тези феномени, стига той да е важен за него.
Мъката на загубата, както и мъките (угризенията) на съвестта (нравствените мъки) представляват в същността си изключително силни отрицателни емоции, проявяващи се по стеничен или астеничен начин. Мнозина в състояние на дълбока мъка скъсяват всякакви социални контакти и отношения, усамотяват се, отдават се изцяло на мъката си, страдат и т.н.
Обикновено в такива случаи хората търсим пътища поне за фиктивно връщане на загубеното. За тази цел се ползват символи, фетишизират се предмети, изпълняват се ритуали, отдаваме се на спомени и др.
Най-често изпитващият силна мъка се дистанцира от останалите, прекъсва контактите си с тях. Това допълнително го натоварва, без самият той да го осъзнава достатъчно понякога.
А Тъгата… Тъгата просто иска време…, да си потъгува автентично.
Ах, Тъга…
Притча за печалната Тъга
(в превод от немски)
Една малка жена вървяла по прашен селски път. Тя била вече доста стара, но походката й била лека, а усмивката й блестяла със свежия гланц на безгрижно момиче. Тя спряла при една свита на кълбо фигура и погледнала надолу към нея. Не могла да я разпознае много. Съществото, което седяло в прахоляка на пътя, създавало впечатление, че е без тяло. Приличало на сиво фланелено одеяло с човешки контури. Дребната жена се навела и попитала:
– Коя си ти?
Две почти безжизнени очи погледнали уморено нагоре.
– Аз ли? Аз съм тъгата – прошепнал гласът, запъвайки се и толкова тихо, че едва се чувал.
– Ах, тъгата! – извикала зарадвано малката жена, сякаш поздравила своя стара позната.
– Познаваш ли ме? – попитала тъгата недоверчиво.
– Разбира се, че те познавам! Ти винаги си ме придружавала понякога по пътя ми.
– Да, но … – със съмнение отвърнала тъгата – защо тогава не бягаш от мен? Не се ли страхуваш?
– Защо да бягам от теб, скъпа? Ти сама добре знаеш, че настигаш бягащите от теб. Но искам да те попитам: Защо изглеждаш толкова обезкуражена?
– Аз…, аз съм тъжна – отговорила сивата фигура със сипкав глас.
Малката старица седнала до нея.
– Тъжна си, значи – казала тя и кимнала разбиращо с глава. – Разкажи ми какво толкова те потиска.
Тъгата въздъхнала дълбоко. Наистина ли този път някой искал да я изслуша? Колко често си бе пожелавала това.
– Знаеш ли… – започнала колебливо и много учудена Тъгата – работата е в това, че никой не ме обича. Мое предопределение е да вървя измежду хората и да съм с тях за известно време. Но, когато отивам при тях, те се плашат. Ужасяват се от мен и ме избягват като чума.
Те са измислили изречения, с които искат да ме пропъдят. Казват: „Ала-бала-ница, животът е весел“. И тяхната фалшива усмивка води до спазми в стомаха и задушаване. Казват: „Благословено да е това, което те прави твърд.“ И получават болки в сърцето. Казват:“Трябва само да събера сили“. И усещат раздиращи болки в раменете и гърба. Те казват: „Само слабите плачат“. А насъбралите се сълзи почти ще взривят главите им. Или се упояват с алкохол и дрога, за да не трябва да чувстват.
– О, да, често съм срещала такива хора – потвърдила старицата.
Тъгата се свила още мъничко.
– Искам само да помогна на хората. Когато съм съвсем близо до тях, могат да опознаят сами себе си. Ще им помогна да изградят гнездо, където да се погрижат за раните си. Който е тъжен, има особено тънка кожа. Понякога страданието избухва отново като незаздравяла рана, а това боли много. И само който допусне тъгата в себе си и изплаче всички неизплакани сълзи, може наистина да се излекува. Но хората не искат аз да им помогна. Вместо това те слагат една ярка усмивка върху техните белези и се смеят рязко. Или пък се обвиват в броня от горчивина.
Тъгата млъкнала. Нейният плач отначало бил слаб, после по-силен, и накрая съвсем отчаян. Малката старица взела сгушената фигура в ръцете си. „Колко мека и нежна е при допир!„- помислила си тя и галела нежно треперещия вързоп.
– Поплачи си, Тъга – прошепнала старицата с обич – почини си, за да можеш да събереш отново сили. Ти никога вече не трябва да странстваш сама. Аз ще те придружавам, за да не взима унинието надмощие.
Тъгата престанала да плаче. Тя се изправила и учудено гледала своята нова спътница.
– Но…, но коя си всъщност ти?
– Аз? – казала дребната старица, подсмихвайки се, а после се усмихнала отново безгрижно като младо момиче.
– Аз съм Надеждата.
– Аз съм Надеждата.
И тъй… нататък?
=========================================================
Материалът не претендира за изчерпателност и гледната точка в него ангажира с категоричност единствено мен като негов автор. В него са използвани мои лични разсъждения, позовавания върху статии на д-р Doris Jeanette, статията «Същност на емоционалните разстройства» на Галина Тодорова, на проф. д-р Петър Иванов (Приложна психотерапия, т.2, Специална психотерапия), както и позовавания върху разсъждения в контекста на теорията за Транзакционния анализ на специалисти от екипа на АРЗ «Солидарност».
АВТОР Дарина ДЕЧЕВА, психолог
АВТОР Дарина ДЕЧЕВА, психолог
