OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, тъй кто получава известие, че баща му е тежко болен. Замества го в училището, но в Деня на светите братя Кирил и Методий- 11 май, произнася пламенна реч, в която дава израз на идеите си. През лятото на 1867 г. тръгва отново за Оседа, но спира за кратко румънския град Гюргево. Тук се свързва с българските хъшове. Един от тях е Хаджи Димитър. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. „Гайда“ и „Дунавска зора“. По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. „Дума на българските емигранти“ (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. „Свобода“ и „Независимост“. Издава сатиричния вестник „Будилник“ (1873). След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган – в. „Знаме“ (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. „Нова България“ (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб „Радецки“ и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит – 02. 06. 1876 г. Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител.
Христо Ботев живее само 28 години,
автор е само на 20 стихотворения,
но остава в националната памет
както с творчеството си, така и с революционното си дело.
И както сам пише тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…
Годишнината от рождението му ще бъде отбелязана в цялата страна с ритуали.
Да си припомним едно от емблематичните стихотворения на Ботев – „Хаджи Димитър“:
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз рабска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
