OshtePan Новините от Панагюрище и региона
На 18 юли преди 180 години в България се ражда Васил Иванов Кунчев – Левски, чийто живот преминава с мисъл за Родината и нейното освобождение.
Роден в град Карлово в семейство с пет деца. След смъртта на баща им юношата Васил и двамата му братя поемат грижите за семейството. Няколко години Васил по-късно е поверен на вуйчо си Василий, който е монах в Хилендарския манастир в Карлово. Васил също приема монашески сан през 1858 г. в Сопотския манастир и се назовава с църковното име Игнатий. На следващата година е ръкоположен за йеродякон.
Но църковните дела не са били достатъчни на будния младеж и през 1862 г. той заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия на Георги Сава Раковски. Така пред него се откриват идеите на освободителното дело.
„Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим
…
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;…
Преминал през четата на Ильо войвода и кратко отшелничество в Румъния, Левски се завръща в родния си град. Навръх Великден през 1864 г. в Сопот, дякон Игнатий сам отрязва дългите си монашески коси и поема по пътя на революционната дейност. Русите къдрици на Апостола и днес се пазят в параклис до родния му дом в Карлово. Предусещайки гибелта си, Левски заръчва на майка си да погребе косите му, ако загине някъде далеч.
Но църковните дела не са били достатъчни на будния младеж и през 1862 г. той заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия на Георги Сава Раковски. Така пред него се откриват идеите на освободителното дело.
„Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим
…
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;…
Преминал през четата на Ильо войвода и кратко отшелничество в Румъния, Левски се завръща в родния си град. Навръх Великден през 1864 г. в Сопот, дякон Игнатий сам отрязва дългите си монашески коси и поема по пътя на революционната дейност. Русите къдрици на Апостола и днес се пазят в параклис до родния му дом в Карлово. Предусещайки гибелта си, Левски заръчва на майка си да погребе косите му, ако загине някъде далеч.
През следващите няколко години Дякона учителства в Карловско и Еникьой, пътува до Яш за среща с Раковски, става знаменосец на четата на Панайот Хитов и участва във Втората легия на Раковски в Белград. Междувременно посещава Румъния няколко пъти, след което започва да обикаля България, за да създаде на място революционни комитети.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
…
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст…
Животът на Апостола е бурен и изпълнен с опасности. Постоянните му пътувания до Румъния, обиколките в села и градове на Родината са забелязани от турските власти и той е следен зорко. Уменията му да се представя под различни самоличности му помагат да избегне ареста.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
…
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст…
Животът на Апостола е бурен и изпълнен с опасности. Постоянните му пътувания до Румъния, обиколките в села и градове на Родината са забелязани от турските власти и той е следен зорко. Уменията му да се представя под различни самоличности му помагат да избегне ареста.
През лятото на 1872 г. Левски напуска Букурещ и се отдава на апостолската си дейност. През септември същата година получава нареждане от революционния комитет за вдигане на въстание, но се противопоставя и решава да прибере бунтовническите архиви от Ловеч и оттам да се прехвърли отново в Румъния. Организираният обир на пощата в Арабаконак, с което Левски не е съгласен, се проваля, но тогава турската полиция вече е по петите на родолюбивия Българин.
На 27 декември 1872 г. Апостола на свободата е заловен при Къкринското ханче (до Ловеч) и отведен в Търново.
Предателството му най-вероятно не е дело на един конкретен човек, макар най-често да се споменава името на поп Кръстьо, който е един от верните му съратници и съучредител на комитета в Ловеч. Според съвременници и историци това е спорно, а някои дори го отричат. Все още няма неоспорими исторически доказателства за предателство.
Васил Левски е откаран в София, за да бъде съден. Смелият българин поема върху себе си всички обвинения.
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси – грозно изпитанье –
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!“
И никое име той не спомена…
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси – грозно изпитанье –
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!“
И никое име той не спомена…
В речта си неколкократно заявява, че през годините е търсил законни пътища за промяна на живота на българите и се разграничава от всякакви криминалните действия. Въпреки това Апостола е осъден не от съд, а от комисия, в която участват множество българи, евреи и мюсюлмани.
Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса –
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
На 19 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в центъра на София, близо до днешния паметник,
издигнат в негова чест през 1895 г.
издигнат в негова чест през 1895 г.
Той биде обесен.
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода
…
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
Има различни версии за това къде и от кого е погребан Дякона на свободна България. Според някои мястото е в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София, а според други е погребан в църквата „Свети Николай Мирликийски“.
