OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Около статута на българския народ в Османската империя от епохата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии.
Изглеждащото безусловно „турско робство “ (или иго) бе заменено след 1989 г с термина „турско присъствие“, а бурното възмущение срещу това роди примирителното „турско владичество“ в последните корпуси по българска история.
Дискусията е безсмислена, когато спорят професионални историци и исторически публицисти. По простата причина, че историкът е длъжен да се придържа, ако иска да бъде смятан за професионалист от колегите си у нас и в чужбина, към строги академични правила, изискващи в случая стриктно придържане към юридическото съдържание на понятията.
В този смисъл историците не могат да употребяват понятието „турско робство“, тъй като българите от 1396 -1878 г никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публицист има правото да изпозлва терминологията в областта на емоциите и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите християни ( но не и българите мюсюлмани), да използва определението „турско робство“.
Но най-лошото е, че в този спор никой не е прав . Спорът поне засега не отчита няколко неща. Първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип държава в друг. Различен статут има българският народ и в различните векове на това половин хилядолетие.
В този смисъл историците не могат да употребяват понятието „турско робство“, тъй като българите от 1396 -1878 г никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственикът им пожелае. В същото време историческият публицист има правото да изпозлва терминологията в областта на емоциите и като има предвид чудовищната дискриминация, на която са подложени българите християни ( но не и българите мюсюлмани), да използва определението „турско робство“.
Но най-лошото е, че в този спор никой не е прав . Спорът поне засега не отчита няколко неща. Първо, че империята, в която попадат българите в 1396 г за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип държава в друг. Различен статут има българският народ и в различните векове на това половин хилядолетие.
Османската империя наистина започва съществуването си като държава на една религия – исляма. Султанът е и шейх юл- ислям (водач на исляма), и тази му титла 3-4 века е по-важна от първата. Османските турци също са били дискриминирани. Между XV -XVII век те нямат право да заемат каквато и да е военна и административна длъжност в имперския държавен апарат. Те са резервирани по силата на закон само за християнски ренегати . Това са хора или доброволни приели исляма (от покорените християнски страни и цяла Европа), или от корпуса на аджемиогланите, в който се обучават събраните чрез кръвния данък юноши. Само част от тях стават еничари, на по-умните предстои кариера в държавния апарат. От великите везири през XV-XVIIвек нито един не е бил турчин. Те са българи, гърци, сърби, албанци, унгарци, немци, италианци.
Грешка е да се поставя под един знаменател статутът на тази част на българския народ, която запазва християнската си вяра и която е над 90% от българската етническа общност. Като немюсюлмани , българите са били подложени преди всичко на верска , а оттам и на народностна дискриминация , тъй като българите-християни отъждествяват в тази епоха вярата с народността. Християнството става „българска вяра“ , мюсюлманството „турска вяра“. СПомнете си “ Даваш ли, даваш , балканджи Йово , хубава Яна на турска вяра“. Не сме единствени, така е и при останалите балкански народи, а и в Централна и Западна Европа.
Но да се върнем към българите . Те са разделени след 1396 г на три групи в приблизително равно съотношение. Те наистина нямат земя , освен т.нар. бащиния ( градините в двора или къщите) , но могат да обработват, колкото земя поискат. Най-тежко е положението на селяните, чиито данъци султанът е преотстъпил да ползват т.нар спахии (конната войска на султана). Теоретично данъкът е само около 10 % от дохода, но чрез произвол спахиите отнемат до 50 % от дохода. И тъй като става дума за полски села ,където човек няма къде да се скрие , произволът често засяга и честта на българските християнски семейства.
Съвършено друг е статутът на българското население в личните владения на султана и членове на султанското семейство , т.нар хасове. От тях султанът набира личните си доходи.Той, естествено, е заинтересуван населението да живее добре ,за да печели добре и да плаща добре. Освен това,знаейки, че от своите мюсюлмани султанът не може да вземе данък , обикновено нарежда на управителите да не допускат заселване на мюсюлмани в хасовете. Затова в цяла Странджа не живеят мюсюлмани чак до 1856 г ,когато тук-там се заселват черкези и татари. Затова в Чипровци всичките 600 семейства са християни. Затова в Софийското поле турци има само в София, а националният спорт на шопите според Иречек през тези 500 години е бил да трепят със сопи с набити в тях пирони турски пътници , тръгнали по международния път.
Още по-леко е положението на третата група от българското население . Това са селищата, в които населението е военнозадължено. На първо място ,това са християните -спахии. Населението в селищата,които охраняват проходи,важни военни пътища , строят кораби , отглеждат коне,ориз, овце, добиват сол или желязо, олово,мед, е въоръжено до зъби. А в самите селища не живее кьорав турчин.
Тежко е било положението на градското население. Занимаващо се със занаяти , то е трябвало при война да плаща данък „авариз и дивание“, състоящ се в изкупуването на продукцията му за държавни нужди на цени , по-ниски от себестойността на продукта. Затова под натиска на икономическата принуда много българи се помохамеданчват, за да не плащат тези данъци. Към началото на XVII в градовете ,които не са султански хасове или населени с воннозадължително население , са почти изцяло помохамеданчени и ще се побългарят чак в края на XVIII и началото на XIX век.
В 1839 г Османската империя се опитва да се европеизира, приемайки закони,които да направят икономиката и пазарна. Изчезват феодалните мюсюлмански слоеве , категориите християнско население. Това е началото на катастрофата на държавата на исляма и раждането на националната турска държава. Но и на националните държави на намиращите се под османска власт християнски народи. Те се оказват в неочаквано добър изходен старт, тъй като мюсюлманите по дотогавашните закони са били само войници. Българите , гърците,арменците и дори арабите имат богат стопански опит, тъй като през всичките тези 500 години са произвеждали , търгували, изобретявали технологии и т.н. Затова националните им дръжави ще се родят по-рано от турската. А за да предадат все пак икономиката и в турски ръце, в 1913 година младотурците трябва да избият и прогонят българите, в 1915 г. арменците, а в 1922 г. гърците. Турската национална държава бе зачената в реки от чужда кръв, както и Османската държава.
Така че спорът „робство “ или“ владичество“ е напълно излишен. И двата термина са валидни – зависи кой ги употребява. Истинската беда не е в това добре или зле е е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на семейството на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от VII век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалификация е правомерна. Статутът на българския народ в ислямската държава до началото на XIX в, въпреки че не е робски в юридически смисъл на понятието , е статут на народ,който е обект,а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха – аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата.
Най-страшното от всичко е демографската катастрофа. в средата на XIV в бългаският народ е сред най-многобройните европейски народи- според изчисленията на проф. Хр, Гандев 1,5 мил души . Толкова бяха и немците и французите, а англианите бяха с 400 000 по-малко.
Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние ,българският народ губи десетки милиони души. И частта на потурчените е може би най-малка. При Освобождението в 1878 г сме само два милиона и този факт ни изхвърля като нация и държава от възможността само да определяме бъдещето си .
Периодът между 1396 и 1878 г има точно име – катастрофа на българския народ и държава.
Източник: Проф.Божидар Димитров, 12 мита в българската история
