OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Кой всъщност е ближен? Какво е всъщност да си ближен? И ближният ближен ли е?
И близостта към него близост ли е всъщност?
И близостта към него близост ли е всъщност?
И къде всъщност е този, нашият ближен, спрямо нас?
Въпроси…
Всеки, чиято природа е отдясно на Отца в Христос, е ближен. Т.е. – всяко човешко същество. В Евангелието се обяснява, че ближният – това е всеки, който се нуждае от нашата помощ. Тъкмо този е Той, ближният, когото Господ ни заповядва да обикнем. В минутата, в секундата, в която се нуждае – от нас.
Т.е. – Човекът до нас. До сърцето ни.
Според Етимологичния речник на българския език „ближен” е с неизяснено значение и смисъл и приема значението на синонимната дума „близък”. Т.е. – ближният открай време е с неизяснен статут. Според християнската религия – това е всеки човек по отношение на другите. Според пространственото значение това е човек, който е близко до нас. Думата „нужда” („аhinia“, гр. – нужда, бедност) е със значенията на:
1. Потребност, необходимост.
2. Бедност, недостиг.
Но като християни можем ли да обикнем всеки човек по отношение на нас? Можем ли да дадем последната си риза на този всеки, който се нуждае от нас, който е беден за нас? Можем, ако прочетем вярно евангелското (и човешкото!) послание – всеки човек по отношение на нас!
Отношението е нещото, което събира и разделя. И о-принадлежава. И не случайно повечето хора в днешно време не са си ближни (близки). Опринадлежаването определено не става само с ядене. Да не говорим пък за топките. Днешните отношения един към друг в повечето случаи не са отношения. Хората общуват помежду си, срещат се, докосват се, смеят се, плачат, разделят се. Отнасят се («отнасям се»= «нося се към някого») един към друг с внимание или апатия, създават връзки, които са стабилни или нетрайни и основани в повечето случаи на взаимната изгода. Достатъчна храна – за егото. И с централно място – за центризма им. Но не се съ-отнасят – към другия и нуждата му. Представката „съ-” като всеки един префикс е „елемент от словообразуването, лексикална морфема, която се прикрепя пред корена на думата или пред друга представка” (спр. Уикиречник, бел.авт.)
Т.е. съотнасяйки се към ближния, ние се „прикрепяме” за него. И следователно – виждаме го. Ставаме едно. А огледалата на повечето всяка сутрин им показват колко са красиви и… единствени. И крещят насреща – „Няма друг/а, само ти!”. И следствието е – сам съм, други няма! Човекът с нуждата, онзи до тях, до сърцето им, остава с неизяснения си статут и образ. Далече от тях и огледалото – (не)Ближен.
За мен странното е не това, че в Евангелието се иска да обикнем ближните, а това, че у нас вече я няма любовта към тях. Странно, та чак страшно ми е от това, драги ми. Защо се получава така? Защото нашата природа е опорочена от нас самите, любовта вътре в нас се е превърнала в самолюбие. Все повече човеците сме обърнати единствено към себе си и затова сме неспособни да обичаме.
Любовта не ни се удава не защото е нещо свръх силите ни, а защото сме опорочени от стремежа да обичаме твърде много… себе си.
За да обикнеш ближния, е необходимо нещо съвсем простичко – да пристъпиш към конкретни дела спрямо него. Думите са като вятър за него – в състояние на остра нужда той е с нарушена способност за рационално мислене и поведение, налице са обърканост, страх, липса на ефективен контрол върху емоциите, апатия, паника или хиперактивност. Острият стадий на нуждата в теорията на системното мислене се съотнася към понятието «емоционална травма», при която в резултат на изключително стресови събития се нарушава усещането ни за сигурност и цялостност и представлява нещо, което е «твърде силно, твърде интензивно и твърде много» за нас на физическо и емоционално ниво. Психологически може да се оприличи на острата травматична стресова реакция, която възниква в непосредствения момент на стресогенното събитие. Тя води до психотравматична криза, която протича през следните фази: фаза на шок; фаза на реакция; фаза на преработването; фаза на преориентация.
За да направиш ближен един човек, изпаднал в състояние на нужда (емоционална или от друго естество), или казано с езика на психологията «психотравматична криза», е необходимо просто само да се засилиш и… да (се) (над)скочиш. Да стигнеш до него. Но преди да направиш това, нужно е да осъзнаеш защо ти липсва онази любов, която следва да имаш в себе си към другия, за да (се) (над)скочиш. Да осъзнаеш защо ти е да го правиш изобщо. А осъзнаването е труден (често невъзможен…) процес за повечето хора. Най-малкото, защото изисква движение на съзнателно ниво. А как да стане това, когато унесът от летаргията да не правиш е толкова блатно-мамещо-отровен?…
Любовта е вложена в самото човешко естество – човекът е сътворен от Бога, за да бъде любов. Но у нас, кой знае защо, тази любов я няма… Може да се каже, че човешкото естество е крайно и все по-безвъзвратно опорочено от самото себе си, изгубило е тази своя изначална способност да обича. Това всъщност е причината. Човекът е сътворен като подобие на Бога. По своята същност Бог е Любов. И Бог, сътворявайки човека по Свой образ и подобие, е вложил у него и способността да обича. Ето защо странното е не това, че от нас се иска да обикнем ближните, а това, че у нас я няма любовта към тях. Защо се получава така? Защото сами изкривяваме нашата природа, превръщаме любовта вътре в нас в самолюбие. Ние сме обърнати навътре към себе си и затова сме неспособни да обичаме другите навън. И затова образът в огледалото всяка сутрин ни повтаря единствено „Други няма!”.
След казаното дотук, искам да споделя, че именно думите „да обичаме ближния си, както обичаме себе си”, дават прекрасен пример как да разбираме и как да прилагаме понятията за ближен и за любов. А как обичаме себе си, замисляте ли се? Като хищници. Стръвно и яростно. С бяс! А чистата обич е смирена. Одухотворена, с милост към себе си. Кротка. Тъкмо така, с милост, следва да обичаме и ближния си, т.е. всекиго. Без-стръв-но. Но всичко това може да се случи при задължителното условие – да потиснем своя егоизъм по отношение на нас самите. И така ще се при-ближим към другия. Ако той е отделен от нас, тогава няма да може да получи любов към себе си.
И все пак, дори ако вече имаме сили за любовта към ближния и можем реално да я проявим, ако вече чувстваме, че личната изгода само ни вреди, въпреки всичко това – нека и тогава не вярваме твърде много на себе си. И на огледалото. През цялото време трябва да изпитваме страх, че можем да спрем по средата на пътя и отново да попаднем в капана на егоизма. Можем да устоим на малките удоволствия не като ги отбягваме и не им се наслаждаваме, а като им се наслаждаваме, но с мисъл и за другия. И от големите, и от малките удоволствия е добре и малко да се страхуваме, защото именно това едно наум е трепетът пред Твореца. А той дава вярата съгласно големината на трепетите ни.
За да направиш ближен един човек, изпаднал в състояние на нужда (емоционална или от друго естество), или казано с езика на психологията «психотравматична криза», е необходимо просто само да се засилиш и… да (се) (над)скочиш. Да стигнеш до него. Но преди да направиш това, нужно е да осъзнаеш защо ти липсва онази любов, която следва да имаш в себе си към другия, за да (се) (над)скочиш. Да осъзнаеш защо ти е да го правиш изобщо. А осъзнаването е труден (често невъзможен…) процес за повечето хора. Най-малкото, защото изисква движение на съзнателно ниво. А как да стане това, когато унесът от летаргията да не правиш е толкова блатно-мамещо-отровен?…
Любовта е вложена в самото човешко естество – човекът е сътворен от Бога, за да бъде любов. Но у нас, кой знае защо, тази любов я няма… Може да се каже, че човешкото естество е крайно и все по-безвъзвратно опорочено от самото себе си, изгубило е тази своя изначална способност да обича. Това всъщност е причината. Човекът е сътворен като подобие на Бога. По своята същност Бог е Любов. И Бог, сътворявайки човека по Свой образ и подобие, е вложил у него и способността да обича. Ето защо странното е не това, че от нас се иска да обикнем ближните, а това, че у нас я няма любовта към тях. Защо се получава така? Защото сами изкривяваме нашата природа, превръщаме любовта вътре в нас в самолюбие. Ние сме обърнати навътре към себе си и затова сме неспособни да обичаме другите навън. И затова образът в огледалото всяка сутрин ни повтаря единствено „Други няма!”.
След казаното дотук, искам да споделя, че именно думите „да обичаме ближния си, както обичаме себе си”, дават прекрасен пример как да разбираме и как да прилагаме понятията за ближен и за любов. А как обичаме себе си, замисляте ли се? Като хищници. Стръвно и яростно. С бяс! А чистата обич е смирена. Одухотворена, с милост към себе си. Кротка. Тъкмо така, с милост, следва да обичаме и ближния си, т.е. всекиго. Без-стръв-но. Но всичко това може да се случи при задължителното условие – да потиснем своя егоизъм по отношение на нас самите. И така ще се при-ближим към другия. Ако той е отделен от нас, тогава няма да може да получи любов към себе си.
И все пак, дори ако вече имаме сили за любовта към ближния и можем реално да я проявим, ако вече чувстваме, че личната изгода само ни вреди, въпреки всичко това – нека и тогава не вярваме твърде много на себе си. И на огледалото. През цялото време трябва да изпитваме страх, че можем да спрем по средата на пътя и отново да попаднем в капана на егоизма. Можем да устоим на малките удоволствия не като ги отбягваме и не им се наслаждаваме, а като им се наслаждаваме, но с мисъл и за другия. И от големите, и от малките удоволствия е добре и малко да се страхуваме, защото именно това едно наум е трепетът пред Твореца. А той дава вярата съгласно големината на трепетите ни.
И тъй – нататък?
АВТОР:Дарина ДЕЧЕВА
dara.decheva@gmail.com
