OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Спомням си, спомнете си:генерал Цвятко Баров
Уважаеми съграждани на ген. Цвятко Баров!
Каним ви на 29.11. 2014 г. (събота) в 11 часа до морената, поставена в негова памет на ъгъла на ул.“Дандевил“ и „Захари Стоянов“в Панагюрище / до моста/
Заедно с нас, неговите близки, да уважите 100-годишнината от рождението му – както той уважаваше вас.
Ще сведем глави и ще помълчим.
Голямата почит е мълчалива.
Ще сведем глави и ще помълчим.
Голямата почит е мълчалива.
Сто години са изминали от рождението му. От тях той изтръгна за земното си битие 79. Как ли и толкова успя при толкова пробойни в душата от всичко, с което съдбата го атакуваше. Сигурно го държаха средногорската закалка и якият панагюрски корен. Държеше го умението му да бъде земен и близък с хората, да се раздава и нищо да не търси в замяна. И честността му – да не продава и предава идеите си, идеала си.
Бягаше от площадната показност и гръмките речи. Не беше тренирал гласа си за оратор зад микрофона. Силата му беше в доверителния разговор, винаги искрен, без празни обещания. Затова хората търсеха не „другаря генерал”, а Цанко Баров, или просто „бае Цанко”.
Ето защо не подхожда на юбилея му, макар вековен, да е гръмкогласен и излишно патосен. В думите за него на мислите трябва да бъде топло, уютно и светло, ако искаме да останем верни на същността му, на неподправената му скромност, която е рядка добродетел с още по-редки „дивиденти” за носителите си.
Ако не беше така, нима толкова привързан към родния си край деец, съпричастен към всяко негово икономическо, социално и културно възмогване и обновление, нямаше да има свое заслужено място на стената на славата в Историческия музей на града?
Може би е трябвало да се разгърне първата част на книгата с очерци „Панагюрци – вчера и днес” /2007/, в която Георги Гемиджиев /вече покойник/, един от тримата автори, е написал достатъчно убедително: „Генерал Цвятко Баров и в най-тежките години от живота си активно се интересува и помага за икономическото и културно развитие на града и околията. След 9.ІХ. 1944 г. той е един от ръководителите на новата власт, които имат реален принос за решаване на социалните, здравните и културните проблеми на хората от Панагюрище. Насърчава инж. Дойчо Чолаков за мащабни геоложки проучвания в Панагюрския руден район. Има изключителна роля за утвърждаване на Панагюрище като център на националните тържества за 100-годишнината на Априлското въстание в работата си с централните ведомства в София за осигуряване на средства за тържествата и благоустрояването на града. Включва се активно за водоснабдяването на Панагюрище от водите на р. Марица. Заедно с ген. Момеков съдейства за модерното промишлено развитие на града.”
Знам, от петгодишната си възраст познавам своя зет Цвятко Баров, тези всички „суети човешки” бяха за него толкова далечни и чужди. Той сигурно би се зарадвал, че поне разделителните линии, които настъпилото уж ново демократично време прокара в обществото, са преминали част от неговите другари, с които е бил редом в антифашистката съпротива и в годините на отстояване на не един значим обект, белег на възправянето на града и околията по времето на социализма, и че поне те са заели място на тази почетна стена.
Би го огорчило само ако онова звание „Почетен гражданин на Панагюрище”, което той получи с особено, рядко за натурата му вълнение, е също между някакви разделителни линии. В дома му и досега отличието се съхранява като най-ценна реликва. А аз и друг път съм писала, че единствената патосна реплика, с която в разговор ме е респектирал, беше: „Панагюрец – това е състояние на духа”. И той наистина притежаваше това състояние на духа. И то му е помагало да оцелява в сирашката му неволя от 14-годишен. Работи и учи, завършва гимназия, усвоява две редки за времето си професии – електротехника и киномеханика. Първата му помага да превъзмогва болката от раздялата с мечтата си да стане електроинженер. Втората го дарява с магията на киното. И колкото и да е парадоксално, в трагичните години на култа към личността, когато остава без работа, тъкмо тази му професия го спасява в предприятие „Кинефикация”.
Трудът и трудовите хора, техните интереси, тяхната защита: това бе го накарало да приеме социалистическите идеи – с целия идеализъм на своята младост – за един мечтан справедлив свят, а при настъпление на фашизма, в годините на Втората световна война – да бъде непримирим антифашистки деец. Наистина непримирим с цялостната си дейност като легален и нелегален функционер. Две години той е партизанин. Ако по едно чудо не се спасява от ареста, го чака доживотен затвор.
Но Цвятко Баров е партизанин не да се укрива, а да действа! Той владее изкуството на партизанската война, неведнъж се измъква от засади, неведнъж спасява другарите си от смърт. И тъкмо за качествата си, за доверието към него и заради авторитета му той е избран за командир на прерасналия в бригада отряд „Георги Бенковски”.
Много лесно днес се раздават обидни оценки за онези години – имало ли е, или не е имало фашизъм, за съпротивителното движение и неговите герои. Странно е, че не се учим от Европа, от почитта й към нейната Съпротива и героите й. Не просто тъжно, страшно е да се лишаваме от историческа памет, да прекрояваме своята история.
Слава Богу, че панагюрци винаги са имали своята светла, благодарна памет за героите си априлци от епичната борба срещу турското робство, че редом с техните мемориали е и паметната морена на героя антифашист Ралчо Сапунджиев. Та нали тъкмо днес не ни е нужно ново време разделно.
За какво е тръгнал тогава младият, 25-годишен, Цвятко Баров, недочакал да види първородния си син? Тръгнал е и върви срещу смъртта в името на дълга, на свободата! Така, както някога Ботев. Но ако Ботев ни е много „нашенски”, да припомним казаното от Джон Кенеди: „Не питай какво Америка е направила за теб, а ти какво си направил за нея”.
Мисля, по-друг ще е нашият свят, ако достойните българи са си наши, без оглед на цвета на знамената, под които са отстоявали името на Отечеството ни и добруването ни, своите мечти за бъдещето му.
Към тези достойни българи, панагюрци, причислявам Цвятко Баров. Той бе страдал и от несправедливостите и жестокостта на фашистката власт, и от извращенията на култовия период при социализма, когато по чудовищно обвинение бе изключен от неговата БКП, уволнен от работа и даден под съд. По ирония на съдбата съдебният процес в името на Негово Величество е на 29.Х. 1943 г., а другият – в името на народа – е на 29.Х.1955 г. Но втората присъда е оправдателна. Тогава имах възможност да се убедя какво значи да си спечелил обич и доверие в родния си край. Партийни и безпартийни хора бяха дошли пред съдебната зала да защитят честното му име.
След дълги умувания Цвятко Баров бе реабилитиран, възстановен на работа в органите на МВР, а по-късно бе удостоен с генералско звание. Беше ли обиден? Обидата стаи. Остана тревогата за идеите и идеала, за отговорността пред паметта на загиналите. Остана тревогата и болката от неудовлетворените амбиции на довчерашни негови другари от Съпротивата, които оспориха командирския му пост.
Човек на честта, противник на привилегиите, цял живот дисциплинирано отиващ там, където е нужен – без да се интересува от чин и заплата, Цвятко Баров се боеше, че се подкопава доверието и авторитета в неговата партия, в смисъла на живота му.
С невероятна прозорливост той считаше промените за неизбежни.
Но изригналата настървеност за тотално отричане на всичко, създадено с толкова труд, а сега разграбвано и разрушавано, той не очакваше.
Болеше го от хулите на довчерашни галеници на властта – дори деца на активни борци и на партийни величия.
По свой адрес хули не чу и защо ли да чуе. Умееше да се раздава, но не и да граби. Ако нещо ревниво пазеше за себе си, то бе честното си име, честта и достойнството си.
Сигурно е безкрайно благодарен на своите съграждани, на скъпите на сърцето му панагюрци, че приеха да има заслужено ъгълче до родовата Барова къща за скромна морена в негова памет.
Пред тази морена тихо ще се поклоним – за 100-годишнината от рождението на Цвятко Баров.
Защото ни липсва.
Защото го помним с благодарна обич.
АВТОР на статията е
Иванка УЛИВЕРОВА
