OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Никола Йонков Вапцаров е роден на 24 ноември 1909г. в град Банско. Завършва прогимназия в родния си град, а гимназия в Разлог. След това учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932). По време на практиката си посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид. След завършване на Морското училище Вапцаров постъпва като техник в книжно-мукавената фабрика в с. Кочериново.
През 1936г. заминава за София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. През 1940-та събира подписи из Разложко по т.нар. „Соболева акция” за приятелство и взаимопомощ между България и СССР. За участието му в тази акция е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч през септември 1941г. се занимава с минно-подривни дела срещу немските войски.
Арестуван е през март 1942г., като на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер е разстрелян на стрелбището на Школата за запасни офицери в София. Единствената му стихосбирка „Моторни песни” излиза през 1940г. и е подписана с името Никола Йонков.
Стихотворенията му са преведени на повече от 30 езика. Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952г.
В община Панагюрище носител на името на бележития български поет е читалището в с. Бъта. Стихотворение на Вапцаров посвети панагюрският поет Пенко Керемидчиев, включено в стихосбирката му „По-приказна и приказка”.
Предчувствие
На Н.Й.Вапцаров*
Пенко КЕРЕМИДЧИЕВ
Предрешен ми е краят, аз зная.
Зрее, Боже, коварство планирано зрее.
А за песни роден съм, мечтая
сводът чист да сияе и грее.
О, зведзи, как спокойно реките текат!
Защо, ярост, раздираш гърдите
и творци неразцъфнали мрат?
Кой света подлуди и зараза
пося в паметта ни? За любов
ни животът повика, а омраза
изгаря плътта, разнищва гръдта.
Как тихо облаците плуват!
И „Тихий Дон” си кротичко тече…
Земята само гърчи се, бунтува
и труп до труп изхвърля и влече.
Век мой, не се ли гузен изчервяваш,
когато в себе си без срам се взреш?
Аз виждам те как бавно догоряваш
и всичко сътворено става дим и прах,
без лудостта да можеш сам да спреш.
Кога, кръв ядна, ще смириш злъчта си?
Кога, век бурен, ще приспиш гнева си?
Разяден си, живот, от корена до връх.
Какво след теб остава? – Зловеща тишина!
Ни пулс! Нито следа… Мъртвило! Пустота!
