вторник , 16 април 2024
Водещи новини
СНИМКА pixabay

Как да отговаряме на децата, когато ни питат за насилието?*

  1. Преди всичко е необходимо да знаем как функционира мисленето на децата. Детето постепенно изгражда своята вселена, като започва от собствения си опит, след това обобщава и многократно тества собствените си заключения по метода „проба-грешка“.
  2. Основното, което не трябва да забравяме при отговора, е:
  • Детето е егоцентрично – поставя себе си в центъра на своята вътрешна вселена и отнася всичко до себе си.
  • Детето одушевява предметите и явленията – това е тази форма на мислене, при която всичко е одушевено и способно на чувства и намерения. Т.нар. „вълшебно мислене“, при което столчето е „живо“ и заслужава детето да го ритне, ако е паднало от него и се е наранило, остава активно за дълго.
  • Емоционалността доминира над мисленето – всеки детски въпрос е породен от потребност. От психологическа гледна точка най-срещаният мотив е необходимостта от сигурност. Само ако се чувства сигурно, неговият свят може да се разшири и то безопасно да навлезе в нови области.
  1. Трябва ли винаги да се отговаря?

И да, и не. Когато детето пита, винаги трябва да се даде отговор – в смисъл да се покаже някаква форма на реакция по въпроса. Да бъдеш игнориран е обидно дори при възрастните, какво остава за децата, които са много по-уязвими и беззащитни. Обаче, ако става дума за детайлна информация, която се изисква от въпроса, може просто да отговорите „Не знам“. Не винаги е необходимо да имате верния отговор под ръка – дори напротив! Не забравяйте – детето има нужда от подробностите, свързани с информацията, заради сигурността.

„Защо хората се бият?“

„Защото се случва и това, както и това, че има много хора, които не го правят , а помагат на други“.

Подробности около информацията (с какво се бият, къде, колко дълго и т.н.) не са необходими. Винаги обаче давайте контрапункта – има и друго, не само това.

Добре би било в такъв момент да попитате детето, спомня ли си последния път, когато нещо хубаво му се е случило, или кога за последно е видяло някой да помага на друг (или то самото да го е направило). Децата нямат абстрактно мислене и изобилието от детайли в отговора може само да ги обърка и накара да фантазират, понякога неимоверно. Изберете само тези детайли, които могат да му помогнат да разбере, че възможности за избор има.

Децата днес са бомбардирани от информация – нещата, които чуват, нещата, които виждат по телевизията, променливи и противоречиви ценности за модели и успех. Това ги кара да разбират много неща погрешно и да ги сглобяват по несъвместими начини. Това, на което трябва да ги научим, е едно „правилно мислене“.

„Повече информация-повече объркване“, ако не се изработят солидни критерии за пресяване и преценка на постоянния поток, който идва непрекъснато от всички страни към децата.

Не се страхувайте да кажете „Не знам“. Децата не искат от вас да знаете кодовете на Вселената, те искат да са сигурни обаче в едно – че ги обичате и сте до тях, че са в безопасност в своята собствена. В моментите на въпроси и отговори се предават истинските послания на обич, закрила, приемане, ценност.

  1. Децата имат склонност да обобщават.

„Всички хора ли бият?“

Не се впускайте в дълги отговори и обяснения. Отговорете кратко:

„Не всички, но има и хора, които го правят. Радвам се, че ние не сме такива“.

  1. Рядко децата задават въпроси за насилието „по принцип“. Повечето крият молба за уверение, че това, за което питат, няма да се случи точно на тях. Ако детето задава въпрос за насилие „по принцип“, може да е притеснено от реално събитие, което му се е случило, или на което е било свидетел. Уверете го, че то и неговите близки са в безопасност.
  2. Детето не задава въпроса „Защо хората се бият?“ просто ей така. Кои са тези хора? Кой кого бие? За кого точно става дума? На въпроси от общ характер е излишно да се дават общи отговори – така само можете да увеличите объркването. Отговори от типа „Защото са лоши!“ не са полезни – не забравяйте за абстрактите понятия, за децата доброто и лошото са такива. Логично-следствените връзки се установяват в мисленето им по-късно. Когато са малки най-много да ви контраатакуват с „А като е лош защо ми се усмихва?“.

Не бързайте да отговаряте – опитайте се да разберете какво всъщност ви пита детето. Може да е видяло хора да се бият – тогава му отговорете конкретно. Винаги питайте за „кого“ говори и дали е реално събитие или е „чух, че…“. В момента, в който ви задава въпроса, детето има нещо съвсем конкретно предвид. Нещо, което на вас ви убягва – негови мисли, спомени, асоциации, които препращат в друга посока… Конкретиката успокоява – питайте за нея и я дайте.

  1. За предпочитане е тревожната информация за извънредно насилие да не стига до детето. Но ако все пак се е случило – вмъкнете в отговора няколко думи в посока уверение, че то лично е в безопасност, че вие лично сте в безопасност като семейство. Така ще предотвратите излишната тревога, която тайно може да се загнезди у него. Едно дете не е в състояние да посреща леко темите за насилието и смъртта. За него тези теми са ужасна заплаха. Затова е необходимо да му се обясни, че не го заплашва нищо. Задължително в отговора ви трябва да присъства успокоение!
  2. Запитайте се – окуражяващи ли са вашите отговори? Това зависи от това доколко вие се чувствате сигурни в този свят. Ако сте напрегнати – ще предавате тази тревожност по хиляди начини на детето си. Контролирайте отговорите си, като се придържате към оптимистичните и позитивни модели.
  3. Когато питането продължава.

Възможно е детето ви да е дотолкова впечатлено и шокирано от нещо негативно, което е чуло или видяло, че да продължава с въпросите.

„А нея/него боли ли го, като я/го бият толкова?“

Кажете кратко:

„Виждам, че си загрижен/а за другите и това ме радва.“

Приключете темата с насочващ към добротворчество въпрос:

„Какво ти хрумва да направиш за човек, който изпитва болка?“

Не конкретизирайте „за този човек“, а „човек, който изпитва болка“. Не „такава болка“, а „болка“. Върнете на детето въпроса, който то ви е задало, децата търсят своите „обяснения“ за нещата. Знанието понякога идва спонтанно при тях, с помощта на такива връщащи въпроси. Ще се учудите понякога какво огромно човеколюбие носят и колко големи сърца имат!…Насочете вниманието му в другата посока. Управлявайте фокуса му и го препратете към креативното, творческото – „Да нарисуваме ли нещо, с което би искал да помогнеш на някой, който изпитва болка?“

  1. Ако е възможно, дръжте детето надалеч от новинарските емисии и информация за насилствена и мъчителна смърт. Но ако така или иначе вече е разбрало, чуло – не го карайте да вярва в нещо, за което вече знае, че не е вярно. Просто кажете:

„Тъжно е, но понякога стават такива неща. За щастие това не винаги е така.“

  1. Когато отговаряте вербално, следвайте следната схема:
  • На едно малко дете е добре да се даде емоционален отговор, ясен и прост, който да го накара да се почувства максимално спокойно.
  • На едно дете в началните училищни класове е хубаво да предложите и малко от информацията, като запазите предимството на емоционалната страна на отговора – по възможност не наблягайте на тъмната и обезкуражаващата.
  • На едно 10-годишно дете са му необходими детайли. Защото то иска точно да знае как функционира светът на възрастните. Прецизирайте и ги дозирайте внимателно.
  1. Въпросът за това дали деца да присъстват на събития, свързани с насилието, е сложен. Децата трябва да знаят, че имат право да говорят. Че могат да изказват мнение, без да се страхуват. Да знаят, че е здравословно да казват „Не“ понякога. Но отговорността и решението за това да се учат да правят това „на терен“ в неукрепнала още детска възраст е изцяло на родителите. Защото много често такива събития са място на сблъсък. На непримиримост. Място на което хората си „изкарват“ вербално неудовлетворението. Децата трябва да знаят, че могат да си „изкарат“ недоволството, че имат право да го правят. Родителите обаче са тези, които трябва да им покажат КЪДЕ и КАК. Родителите са тези, които показват КОЕ е здравословното.

Много често на събития от подобен род има и хора за „масовката“, не за идеята, за каузата. Хора, които използват всеки случай, за да заявят позицията си гласно (в много случаи и различна от обявената за водеща). Гневът, крайният гняв и невъзможността повече да се търпи е водещата емоция и причината за масовите събития на несъгласие. „Хулиганското поведение“ твърде често се приема с одобрение, в някои случаи и направо с радост, от родителите. Собствените им разочарования като малки намират възмездие в поведението на победители на техните деца. „Хулиганчето“ много често си го „изкарва“ на другите – обикновено и в повечето случаи с помощта на група, тя му създава усещането за извънредна „сила“.

Ако събитията са мирни, бихте могли да обясните присъствието ви (на вас и на детето ви) с краткото „Тук сме, защото не сме съгласни с това, което се е случило, защото смятаме, че хората не трябва да се бият.“. Друг е въпросът КАК точно „на терен“, на който обединяващата емоция е гняв, ще ви се получи да обясните миролюбиво  КАКВО се е случило… Ако е така е добре да обясните и гневът – че означава не само „ядосан съм“, но и „нарушени са границите ми“.

Във всички случаи бъдете готови за провокативни въпроси от страна на детето и възможността трудно да намерите отговорите. Ако не сте готови за такова предизвикателство – по-добре се откажете.

Родителската отговорност е тази, която е решаващата в случая. Както и при темата за смъртта, истината е важна за детето. Изборът между „Баба вече е звездичка!“ или  „Човек умира, когато тялото му остарее и на баба вече ѝ беше дошло време да си почине“  е изцяло ваш. И в двата случая истината не се спестява – баба умря, смърт има. Както и – за насилието се говори.

Важното е да помните едно – не давайте на детето си противоречиви и объркващи го послания, вербално и поведенчески.  Това за него е неразрешим конфликт. Избирайте внимателно обществените формати, които решавате да посетите заедно с него – дали и с какво биха ви помогнали, на детето ви също.

Светът е все по-объркан… И се променя с невиждана скорост.  И вместо да се опитвате да предпазвате детето по метода на отрицанието („Не ходи…“, „Не прави…“ и т.н.), директно го насочете и му покажете приятното, положителното, безвредното, безопасното.

И не забравяйте – вие сте примерният модел за „нещата, които са добри“.

 АВТОРИ: Дарина Дечева – психолог, позитивен психотерапевт,

Студио за психотерапия „Вътрешната стая“

Евгения Загорска – психолог, позитивен психотерапевт,

Студио за психотерапия „Вътрешната стая“

Боян Пиперков – психолог, доктор по оргганизационна психология,

Студио за психотерапия „Вътрешната стая“

 

================================================

*При написването на текста са използвани източници, опиращи се на базовите концепции за улесняване на взаимоотношенията родител-дете на Паола Сантагостино, псипхотерапевт и автор на оригинален авторски метод, при който приказката се използва като терапия

 

Вижте още

Над 200 са свободните работни места в общините Панагюрище и Стрелча

Дирекция „БЮРО ПО ТРУДА”  – Панагюрище съобщава, че към 19 март работните места за специалисти …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.