Тай са, тя ня там

Дарина ДЕЧЕВА

Евгения ЗАГОРСКА

Ври и кипи в страната, народе, ври и кипи.

Тоз резнал десетки пъти нечия плът с ножче, онзи пребит и заровен тихомълком – трагедии хорски. Чужди…

Жестокост. Насилие. Война…

Война, която като всяка друга, е обречена да носи болка.

Войната между будните и спящите. Между мрака и светлината. Между истината и мълчанието.

От сън спомени няма, народе, сънят е забрава. Бягство. Крехка заблуда.

Заблудата, че дяволът не е толкова черен, а адът не е тук, на Земята.

Черен е дяволът, народе. Толкова е черен, че чак ослепяваш от непрогледния мрак насреща. А адът е толкова близо, че ако не си сигурен, че блъска сърцето ти, ще си кажеш, че Йерихонски тръби свирят.

Чакаме ги тези стени на ада да рухнат, народе, дълго вече чакаме. И с всички сили надуваме тръбите. Защото познаваме този ад. Защото сме го виждали. Защото ЗНАЕМ – че го има. Тук, в революционното Панагюрище. Тук, където с всяка пора на тялото си се гордеем със славното си минало.

Тук.

И в Панагюрище бият жени, народе, знаеш.

Тук, в България, бият жени, убиват хора, убиват деца.

Знаеш, народе.

Чуваш.

Гледаш.

И… мълчиш.

Защото е безопасно.

Защото е удобно.

Защото е нелицемерно.

Утре поредната жертва също ще премълчи – от срам, от безсилие, от обида, от безизходица, от страх.

Чуждата е, народе, не твоята – мълчи.

„Тай са, тя ня там…“

Друга ще се качи до паметника няколко пъти за една нощ и ще се надява никой да не я види, подута и насинена. Ще търси прохладата на нощта – за пламтящата от болка кожа. И за да се наплаче – сама, с луната като утроба насреща.

„Тай са…“

Луната е приказна на паметника, народе, особено по пълнолуние. На онзи паметник, на онова Маньово бърдо, където безпощадно биеха (и убиваха!) тези, които защитаваха свободата. Свободата си – да СА!… 

Тогава. Там.

Утре една невеста Нена ще има нужда от  Кризисен център за лица, преживели насилие, в който да намери убежище, след като часове е била бита и унижавана.  Ще поиска да скрие там и децата си, отровени от жестокост и болка, да ги приспи. Защото е майка. Защото е уплашена. И защото е сама.

Но тук няма да има. Защото тук, в прекрасното Панагюрище, пълно със свята история, такова убежище няма.

И ще се свие в пашкула си, в тишината си, ще се таи, ще забрави за кратко, че дяволът е толкова черен… до следващия път.

Защото следващ път ще има, народе, вярвай!

Но е хубаво, когато знаеш, че има кой да те чуе.

Тогава мълчанието ще свърши.

Дотогава, народе – тай са?

 

Мечтаем…

Но знаем. И не мълчим.

Защото можем да сме тръби. И искаме!

И в понеделник, на 7 август, в 18:00 часа отново ще свирим пред съда.

И някой ден, някой ден и в Панагюрище, стените на мрака ще паднат!

Защото такава е същността на Йерихонските тръби – да събарят стени.

Защото са Истината, народе.

Истината, която ще ни направи свободни. (Йоан 8:32)

 

Дарина Дечева

Евгения Загорска

 

 

Вижте още

Проведе се Кръгла маса „Подобряване на местния капацитет за справяне в случаи на природни бедствия…“

Панагюрище беше домакин на Кръгла маса на тема „Подобряване на местния капацитет за справяне в …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.