За надеждата

©Дарина ДЕЧЕВА

Завързаха едно Човешко същество на каишка. Като животинско същество. Човешко същество със специални образователни потребности – поне такова е определението за човек с определени дефицити.

В този текст аз ще го наричам Човешко същество. С главна буква. Защото думата означава „създание, живина“. Човешко същество, на което е даден живот свише, също като на нас, останалите „човешки“ същества. Което има свише правото да съществува – с дефицити или без.

Не ме учуди това, че е сторено, че е факт. Когато човешкото отстъпи, тогава се оголват инстинктите, правило е. Базовите – да се нахраним, да се отдадем на удоволствието и забавата и да не мислим много-много, да „спасим“ рейтинга си, да увеличим харесванията ни, защото това ни дава сигурност. Сигурност, че няма да бъдем отхвърлени, няма да останем сами. Че ще оцелеем, ще ни има, ще съществуваме. Като какви май няма много значение за мнозина, очевидно. А и това е въпрос, за който отговаря съзнателната организация на ума ни, не безсъзнателната. Но за да имаш съЗнание, трябва да имаш Знание. То обаче е колективен резултат – на възпитание, на ценности, на модели най-вече. Отдавна е притеснително, че масово липсва отношението към авторитета, към институцията. Страшното обаче е, че липсва такова към знанието като процес, като същност. Но и това не ме учуди, признавам си.

Не ме учуди и това, че на въпросното място, на което се е разиграла сцената, е било пълно с хора. И никой не е реагирал, не просто не се е обадил да уведоми на какво е свидетел – не е реагирал. Което е потвърждение единствено на тотално обезчувствяване. Обществото ни не просто е болно отдавна, дехуманизира се. И темповете, с които това се случва, ме карат да си мисля, може и да е фатално. И белите лястовици в него се спасяват поединично – някои намират другото другаде, повечето оцеляват в общности на себеподобни, други търсят упование в Бог. Спасяват се. Отлитат…

Не ме учуди и това, че в разплитането на пъзела „защо, кой, как“ упорито се търси и възможността дали пък деянието не е станало със съгласието на Човешкото същество. Когато се фокусираш върху детайлите, бягаш от същината, ясно е и това. Дали от незнание, дали от страх, дали от незаинтересованост, дали от друго – без значение е, бягаш. Защото за толкова ти стигат силите. И съЗнанието.

Смути ме само едно – увереността в душата ми, че това не е краят. Че няма да е краят. Че не ударихме дъното като вид, като същества. Че ще има още. Смути ме това, че не надеждата дойде първа, а че увереността в другото я изпревари.

Зная, че ще си я върна, че ще си дойде, че я има. Зная го. Защото общувам всеки ден и със същества  (човешки и животински), които ми доказват обратното. Които ми доказват, че в дуалния свят на добро и зло, в който живеем, освен правото да съществуваме, имаме правото и на избор КАК. И като какви. Иначе ще е най-добре по-скоро да идва Апокалипсисът, усъвършенстваният нов  Covid-19, метеоритът… Краят.

И истински ще се зарадвам, ако не съм сама.

Истински ще се зарадвам и на нечия друга надежда.

Има(те) ли я?…