Учи в родния си град, Калофер и Пловдив. Живее известно време в Румъния, където попада в средата на хъшовете. Работи като учител и преводач, а след Освобождението на България става и министър.
Сред най-известните му произведения са романът „Под игото“, който излиза първо в Англия, повестите „Немили-Недраги“, „Чичовци“, комедиите „Службогонци“ и „Вестникар ли?“, цикълът стихотворения „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Майка ми“, „Отечество любезно, как хубаво си ти“, разказите „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа“, „Иде ли“…, поемата „Грамада“.
Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
Много актуално за българската действителност и ДНЕС
е стихотворението му „Средство да нямаш врагове“.
„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.
Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.
За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.
Що е бяло, черно, сиво
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!
Що вий мислите, че сторих?
– Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.
По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
Пловдив, 1882