OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Образът на свободата едва ли би имал по-сполучливо олицетворение от тоя весел, пълен с живот млад бунтовник…
Той притежава всичко най-присъщо за един герой от вълшебните приказки: младост, външна красота, чар, смелост, целеустременост и една привидна способност да минава невредим през самата паст на смъртта. Той съчетавал простоотата на дете и властта на един месия в едно свръхестествено единство, което внушавало доверие и принуждавало към покорност… Най-силно впечатление правели очите му. Техният смущаващ блясък можел да милва, да запалв или да изгаря. Малцина можели да издържат на неговия поглед…
Цитираните няколко реда са на Марсия Макдермот и като че ли обобщават спомените, останали от съвременниците, отнасящи се до физическия лик на Левски. „Тези спомени очертават един почти обожествен образ на Апостола. В очите на своите другари по съдба той грее с романтическа омая. Неговите съвременници гледат на него с очите на деца. За тях той е красив и неповторим, неговото лице – весело и сурово, неговото сърце, преливащо от безстрашие и песни, неговите мускули, пълни със сила. Този романтично-наивен захлас пред Апостола по същество е историческа присъда на величието на неговия дух и дело“, пише покойният историк проф. Николай Генчев, изследовател на Васил Левски. Проф.Генчев казва, че „истината за Левски като личност и човек трябва да се търси във величието на неговия дух, в неговите исторически творения, а не в опоетизирания захлас пред неговата външност… Във всичките си големи и трайни измерения Левски е еддна ренесансова личност, един голям, смел, неограничен от времето романтик. Оттук произтича и неговата безкрайна жизневлюбеност и жизнерадост. И в това отношение няма по-ценно свидетелство за духа на Апостола от писмото на Христо Ботев до Иван Драсов.
И всички други, които са имали възможност да другаруват с Левски, неизменно отбелязват този дух на жизнерадост, който не го е напущал в най-трудни времена, тази любов към песента, която той излива по тлаки и седенки, когато за миг подвива крак от работа, желанието му лудо да се впусне в хорото, песните по празници и по църкви, народната песен и херувикото, които са съпътствали неизменно неговия труден път.
Но, разбира се, тази черта у Левски, която издава една нежна, лирична, жизнена и ненаситна душа, не е черта на веселяк, каквито се срещат много по земята. У Левски веселият нрав изразява оптимизма на епохата и неговата дълбоко осъзната, премислена обреченост на едно паметно историческо дело. Затова можем напълно да се доверим на приписаните му думи, че, когато го запитали не се ли страхува, а все е весел, той отговорил: Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път.
Така у Левски жизнерадостта и себеотрицанието се сливат в едно, за да балансират неговия дух, неговия нечут характер. Няма в нашата история личност, която така силно да е изявил себеотрицание и жертвоготовност в името на човека и живота, както В.Левски. Въпросът за жертвоготовността е сложна психологическа и социална проблема, нерешена от науката. Защо има хора, на които, както на всички останали, им е отредено да изживеят само един миг от вечността, пък могат да отрекат себе си, защо едни живет за своя търбух и удоволствие и в името на тези „идеали“ с готови да потискат, да изнудват себеподобните си, а други драаговолно, без принуда се жертват за живота, без да чакат отплата, даже и похвала. Не е ли заложено едно и също начало у човека, не са ли клетките, нервите, търбусите у хората едни и същи?
Левски и малцината, които се равняват по него, показват, че хората не са еднакви в това отношение.Своята жертвоготовност и себеотрицание Левски засвидетелства чрез живота и смъртта. Това даже не е необходимо да се доказва. По-интересно е конкретно да видим как той е схващал своето предназначение. Тогава най-напред трябва да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща доо Филип Тотя, и където, анализирайки частни въпроси на движението, стига до философски обобщения за човека, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет. Тук са изречени простичките думи: Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и човешко. И по-нататък: Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито катадневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, пък и от самите изродици български. Нито пък казвам, че от краят на работите ни досега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега защо да не съм аз на еди кое си място, ами еди кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сами да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, нека по-долна (работа). Историята няма да прикачи заслугата ни другиму.
...Аз съм обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.
Какво искам повече, като гледав Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава рабоотата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.
А в едно друго писмо от лятото на 1872 г., когато някои луди глави като Димитър Общи, Атанас поп Хинов и други започват да интригуват срещу него, той изрича знаменитите си думи: Аз съм посветил себе си на Отечеството още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля.
Левски не би бил той, ако не беше изрекъл, ако не беше оставил тези думи, които по неповторим начин разкрииват гордата му самообрееченост, фанатичната му жертвоготовност в името на нароодат и бъдещето. И те са казани така силно и логично, така искрено и дълбоко, че даже в нашия прагматичен век никой нне може да ги отмине хладнокръвно. Само циниците може би ще се усмихнат, когато четат, че този, който е тръгнал да мре за България, на когото се кланят учени и прости, му е все едно дали ще стане големец, или ще го назначат да пасе патките, анализира в изследваането си проф. Николай Генчев.
ДЪЛБОК ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ!
ОСТАВАШ СИ НЕДОСТИЖИМ И БЕЗСМЪРТЕН.
Цитираните няколко реда са на Марсия Макдермот и като че ли обобщават спомените, останали от съвременниците, отнасящи се до физическия лик на Левски. „Тези спомени очертават един почти обожествен образ на Апостола. В очите на своите другари по съдба той грее с романтическа омая. Неговите съвременници гледат на него с очите на деца. За тях той е красив и неповторим, неговото лице – весело и сурово, неговото сърце, преливащо от безстрашие и песни, неговите мускули, пълни със сила. Този романтично-наивен захлас пред Апостола по същество е историческа присъда на величието на неговия дух и дело“, пише покойният историк проф. Николай Генчев, изследовател на Васил Левски. Проф.Генчев казва, че „истината за Левски като личност и човек трябва да се търси във величието на неговия дух, в неговите исторически творения, а не в опоетизирания захлас пред неговата външност… Във всичките си големи и трайни измерения Левски е еддна ренесансова личност, един голям, смел, неограничен от времето романтик. Оттук произтича и неговата безкрайна жизневлюбеност и жизнерадост. И в това отношение няма по-ценно свидетелство за духа на Апостола от писмото на Христо Ботев до Иван Драсов.
И всички други, които са имали възможност да другаруват с Левски, неизменно отбелязват този дух на жизнерадост, който не го е напущал в най-трудни времена, тази любов към песента, която той излива по тлаки и седенки, когато за миг подвива крак от работа, желанието му лудо да се впусне в хорото, песните по празници и по църкви, народната песен и херувикото, които са съпътствали неизменно неговия труден път.
Но, разбира се, тази черта у Левски, която издава една нежна, лирична, жизнена и ненаситна душа, не е черта на веселяк, каквито се срещат много по земята. У Левски веселият нрав изразява оптимизма на епохата и неговата дълбоко осъзната, премислена обреченост на едно паметно историческо дело. Затова можем напълно да се доверим на приписаните му думи, че, когато го запитали не се ли страхува, а все е весел, той отговорил: Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при Бога и тогава съм тръгнал по този път.
Така у Левски жизнерадостта и себеотрицанието се сливат в едно, за да балансират неговия дух, неговия нечут характер. Няма в нашата история личност, която така силно да е изявил себеотрицание и жертвоготовност в името на човека и живота, както В.Левски. Въпросът за жертвоготовността е сложна психологическа и социална проблема, нерешена от науката. Защо има хора, на които, както на всички останали, им е отредено да изживеят само един миг от вечността, пък могат да отрекат себе си, защо едни живет за своя търбух и удоволствие и в името на тези „идеали“ с готови да потискат, да изнудват себеподобните си, а други драаговолно, без принуда се жертват за живота, без да чакат отплата, даже и похвала. Не е ли заложено едно и също начало у човека, не са ли клетките, нервите, търбусите у хората едни и същи?
Левски и малцината, които се равняват по него, показват, че хората не са еднакви в това отношение.Своята жертвоготовност и себеотрицание Левски засвидетелства чрез живота и смъртта. Това даже не е необходимо да се доказва. По-интересно е конкретно да видим как той е схващал своето предназначение. Тогава най-напред трябва да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща доо Филип Тотя, и където, анализирайки частни въпроси на движението, стига до философски обобщения за човека, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет. Тук са изречени простичките думи: Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и човешко. И по-нататък: Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито катадневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, пък и от самите изродици български. Нито пък казвам, че от краят на работите ни досега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега защо да не съм аз на еди кое си място, ами еди кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сами да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, нека по-долна (работа). Историята няма да прикачи заслугата ни другиму.
...Аз съм обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.
Какво искам повече, като гледав Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава рабоотата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.
А в едно друго писмо от лятото на 1872 г., когато някои луди глави като Димитър Общи, Атанас поп Хинов и други започват да интригуват срещу него, той изрича знаменитите си думи: Аз съм посветил себе си на Отечеството още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля.
Левски не би бил той, ако не беше изрекъл, ако не беше оставил тези думи, които по неповторим начин разкрииват гордата му самообрееченост, фанатичната му жертвоготовност в името на нароодат и бъдещето. И те са казани така силно и логично, така искрено и дълбоко, че даже в нашия прагматичен век никой нне може да ги отмине хладнокръвно. Само циниците може би ще се усмихнат, когато четат, че този, който е тръгнал да мре за България, на когото се кланят учени и прости, му е все едно дали ще стане големец, или ще го назначат да пасе патките, анализира в изследваането си проф. Николай Генчев.
ДЪЛБОК ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ!
ОСТАВАШ СИ НЕДОСТИЖИМ И БЕЗСМЪРТЕН.
