OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Една от най-магнетичните фигури в историята на българското образование, наука и култура от втората половина на ХІХ в. е тази на панагюреца Марин Дринов,
който е не само първият българин, избран за професор, и първият несменяем председател на Българското книжовно дружество (1869–1898), но е и първият министър на народното просвещение в Княжество България, положил много усилия за просветното издигане на народа ни и за създаване на значими образователни, научни и културни традиции в страната.
Живял в две исторически епохи, той е историк, филолог, етнограф и фолклорист едновременно, а проявите му са свързани както със съдбата на българските читалища, така и със създаването на БКД и на неговата библиотека. Огромни са приносите му и за организирането на Софийската публична библиотека (днес Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий) – първата българска културна институция, както и на първото Министерство на народното просвещение, наричано в началото Отдел за народно просвещение и духовни дела.
Неговите родолюбиви прояви в областта на образователното и културно-просветното ни дело са високо оценени както приживе, така и днес.
С основание в книгата си “Стоте най-влиятелни българи в нашата история” проф. А. Пантев го поставя на 31-во място, което се определя “не само от неговото научно дело, но и от дейността му като един от първите администратори на свободна България”.
М. Дринов е роден на 20.Х.1838 г. в гр. Панагюрище и е издънка на големия Дринов род, от който са излезли много видни българи като писателите Стоян Дринов и Александър Карпаров, учители, юристи, лекари и научни работници, които също дават свой влог в развитието на културата и науката на България.
След завършване на класното училище в родния си град, където учи при такива известни възрожденски учители като Атанас Чолаков, Сава Радулов и Юрдан Ненов, които модернизират учебното дело в България, заминава за Киев заедно със своя приятел и съученик Нешо Бончев – първият професионален литературен критик в България, с когото ги свързва трайна и вярна служба, прекъсната от ранната му смърт през 1878 г. в Москва.
След като за три години завършва Духовната семинария в Киев (1861), Марин Дринов постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, който приключва през 1865 г. с отличен успех. Работейки усилено и над проблеми, свързани с миналото, езика и бита на славяните, М. Дринов проявява рядко изразен интерес към хуманитарните науки и особено към историята и филологията.
Като домашен учител в семейството на княз Голицин (1865–1870), което го обиква и приема като много близък човек, той пътува из Европа, посещавайки Австро-Унгария, Швейцария, Чехия, Италия и Германия. Чете в големите европейски библиотеки, посещава музеите и архивите в редица градове и разширява и задълбочава своите научни интереси, общувайки и с големите европейски имена в славистиката като П. Й. Шафарик, К. Иречек, Ф. Палацки, Ф. И. Буслаев, Б. Ляпунов, М. Маслов и др.
В Европа той издирва и събира ценни материали за научните си изследвания по история и филология, набавя много редки и ценни книги за личната си библиотека, но мисълта за България и нейните проблеми никога не го напуска.
След почти две годишна работа в чешките библиотеки и архиви, през 1869 г. той публикува първите си две сериозни проучвания, свързани с историята на България: “Поглед върху произхождането на българския народ и началото на българската история” (Виена, 1869) и “Исторически преглед на българската църква от самото й начало до днес” (Виена, 1869), а за разпространението им в България и Македония търси съдействието на Цариградското читалище, което в онези години се утвърждава като централен ръководен орган за читалищното дело в България.
От Прага през август 1869 г. M. Дринов изпраща известното “Писмо към българските читалища” в което като оценява високо дейността им, определяйки ги като “съсредоточия на най-просветените и деятелни български сили” ги приканва “да издирват старите български ръкописни, църковни и др. книги, сиреч нашите писмовни паметници и да ги приберат на едно безопасно място. Освен това да записват и събират народни песни и приказници от разните български области, по които да можем да изследваме разните наречия и изговаряния и да изучим духът, законите и свойствата на езика си от най-старите времена и до днес”. Благодарение на това писмо на М. Дринов в българските читалища се създават и първите музейни сбирки с ценни експонати от миналото на страната ни.
Марин Дринов е сред инициаторите и за създаването на Българското книжовно дружество (БКД) в Браила, което през 1911 г. се преименува в Българска академия на науките (БАН). В средата на ХІХ в. Браила се утвърждава като важно средище на българската емиграция и център на българското книгопечатане през Възраждането, поради което се смята, че именно тук трябва да се създаде организация, която да работи за развитието на българската наука и за издигане на научното мислене, чрез които собствената ни култура да се приобщава към европейската.
БКД е учредено на 29. ІХ. 1869 г. с усилията на Васил Д. Стоянов, Васил Друмев, Нешо Бончев и Марин Дринов, който, въпреки че не присъства на учредителното събрание, е избран за негов пръв председател и действителен член от 1869 г., а почетен член става през 1898 г.
При едно от идванията си в Браила М. Дринов докарва и три сандъка с книги, с които се полагат основите на дружествената библиотека. Така той става основател на библиотеката на днешната БАН, като още през 1869 г. препоръчва да се създават книгообменни връзки с други библиотеки в Европа, а във фондовете й да се набавя литература от различни области на човешкото знание.
От 1870 г. БКД започва издаването на “Периодическо списание”, което е първото научно списание в България. Дринов не само редовно му сътрудничи, но и обмисля как да се привлекат и чуждестранни автори, за да стане то действително научно списание с авторитет сред учените от славянските страни.
Задълбочените публикации на младия Дринов рано привличат вниманието и одобрението на европейските слависти, поради което кариерата му на учен се развива по възходяща линия. През 1872 г. той блестящо защитава в Московския университет магистърска дисертация на тема: “Заселение Балканского полуострова славянами”, което е едно от най-сериозните проучвания върху ранната славянска история и веднага е избран за доцент по славянознание в Харковския университет (1873). През 1876 г. защитава и докторска дисертация “Южные славяне и Византия в Х веке”, чиито обект е историята на южните славяни и връзките им с Византийската империя през Х век, представяща го като вещ познавач на славянската и византийската история, а според проф. В. Златарски този негов труд представлява епоха в историята на славистиката. Веднага след защитата на този фундаментален труд М. Дринов е избран за професор в същия университет, в който работи неизменно в продължение на тридесет и три години, като става и любимец на студентите.
По време на Освободителната война, когато руската армия се оказва в България, той напуска професорската катедра за две години и се връща в родината си, заемайки такива отговорни постове като съветник на гражданската канцелария, вицегубернатор на София (1877–1878) и управляващ Отдела (Министерството) за народно просвещение и духовни дела (1878–1879), които му дават възможност да вземе пряко участие в организацията на българското просветно дело, наука и култура. Участва активно и в изработването на проектите за Търновската конституция, а негово е и предложението София да стане столица на България.
Свидетелство за идеите на М. Дринов в областта на образованието са големия брой документи, които той подготвя, като от особено значение е известният “Привременен устав за народните училища” от август 1878 г., в който намират израз вижданията му за тяхната структура, за целите на отделните образователни степени, за съдържанието на учебните планове и програми, за тяхното управление, кадри и издръжка.
Като пръв министър на просветата в България той създава мащабна образователна програма, насочена към решаването на стратегически задачи в учебното дело, като използва и познанията си за европейския опит в тази област.
Социално-обоснованата му програма за развитието на българското учебно дело, целяща просветното и духовно издигане на народа се осъществява в продължение на три десетилетия, а неговите следовници К. Иречек, Г. Живков, К. Величков и проф. Ив. Д. Шишманов я доразвиват, изграждайки модерна образователна система, съобразена с националната специфика на страната ни.
Огромната дейност на М. Дринов насочена към утвърждаване на нова организация на националното образователно дело в Княжество България получава висока оценка от Ст. Велев, който през 1906 г. отбелязва: “Ако Паисия наричаме баща на българската история, Левски – апостол на свободата, Неофит Рилски – патриарх на българските книжовници и педагози, то Дринов смело можем да наречем баща на нашата училищна организация”.
Убеден, че високата култура и образование са немислими без книги и библиотеки като вицегубернатор на София полага много грижи за създаването на Софийската публична библиотека, която е открита за читателите на 15 януари 1879 г.
Заедно с Петър Алабин, който е губернатор на София, се заемат да създадат една публична библиотека, която да съдейства за умственото и нравственото развитие на младото поколение.
Избран за пръв председател на библиотечната комисия, натоварена да реши сложни въпроси с намирането на подходяща сграда, с работното време и комплектуването на необходимите периодични издания, Дринов отстоява демократичното изискване – ползването на библиотеката да е безплатно, като само след няколко месеца успява да внуши идеята библиотеката да бъде държавна институция в системата на Министерството на народното просвещение, със свой бюджет и щат, а по негова препоръка за главен библиотекар е назначен известният български математик Георги Яковлев Кирков – дописен (1881) и действителен член (1884) на БКД.
Дринов полага много усилия и за създаването на първоначалния фонд на библиотеката, като организира получаването на дарения от известни руски учени и сам й дарява ценни лични книги сред които са и собствените му трудове “Заселение Балканского полуострова славянами” (1873) и “Южные славяне и Византия в Х веке” (1876).
Той продължава са се интересува от развитието на библиотеката и след завръщането си в Харковския университет. В кореспонденцията си до главния й библиотекар Г. Я. Кирков му дава полезни напътствия за комплектуването на фонда й, настоявайки да се набавят книги от чужбина и по филологически въпроси, езикознание и литературознание “за които по нас още и хабер немат”, но те са “нужни за правилното и всестранно изучаване на нашата народност в нейното минало и настояще”, което “трябва да залегне в основата на нашето просвещение”.
За голямата грижа на М. Дринов за развитието на библиотеката говори и фактаът, че още приживе той завещава голямата си лична библиотека на българския народ, дарявайки я на Народната библиотека в София.
През 1909 г. тленните останки на професора и библиотеката му са пренесени в София от Пенчо Славейков и проф. Васил Златарски, които са командировани в Москва по повод откриването на паметника на Н. В. Гогол (26. ІV. 1909). Библиотеката на М. Дринов, състояща се от 2969 т. книги и периодични издания, е едно от най-ценните дарения на Народната библиотека, разкрито в печатен “Каталог на библиотеката на Марин С. Дринов” (1914), придружен с интересен предговор от проф. В. Златарски, посветен на живота и научната дейност на дарителя.
Тя е била обект и на научно изследване от доц. Е. Кирова, в което тя прави задълбочен анализ на нейния състав по език, по съдържание, по автори и заглавия, както и по години на издаването им. Отбелязвайки нейният многопрофилен състав, в който преобладават книгите по езикознание, теория на литературата и литературната критика, етнография и история, тя установява, че доминиращите теми във фонда на библиотеката са свързани с България (във всичките й възможни аспекти), с Кирил и Методий, с “Източният въпрос” и Македония.
Съставът й събиран в продължение на десетилетия, говори за солидната научна подготовка и книголюбието на М. Дринов – един от създателите на българското славянознание, на българската историческа наука и култура, който е и един от строителите на новата българска държавност.
Научните му приноси са оценени високо от славянския свят още приживе, поради което е избран за член на Петербургската академия на науките (1898), на Полската академия на науките в Краков, на Чешката академия на науките и изкуствата в Прага и на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб – доказателства, че той е първият българин с общоевропейски авторитет.
Източник:Сп. „Наука”, С., СБУ, 2003, кн.5
Мария Младенова
Източник:Сп. „Наука”, С., СБУ, 2003, кн.5
Мария Младенова
