
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете.
Убит е по време на Първата световна война в битка с войските на Антантата близо до днешна Моноклисия, Гърция, когато е едва на 29 години. Подпоручик Дебелянов е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар.
Първата му поетична книга излиза 4 години след смъртта му. Издават я Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов.
Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около 8 месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г.
През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника.
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. На провежданите ежегодно под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица „Дебелянови вечери“ се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.
Името на Димчо Дебелянов носи морският нос Димчо Дебелянов в Антарктика.
Сред най-известните стихотворения на Димчо Дебелянов е:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
–––––––––––-
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!