OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Ако искате да се измиете, не търсете мътна вода.
Ако искате да светнете, не търсете огън, който изгаря.
Петър Дънов
Петър Дънов
Хората се ужасяваме да се изправим пред вътрешната си пустота с пълно съзнание. Ужасяваме се от срещата очи в очи с вътрешна си тъмнина и от нейното изследване. И въпреки че не се изправяме пред нея, тя все още е там и това налага да разработваме „стратегии за справяне”, за да направим живота си поносим. Стратегията на егото е винаги да работи по даден проблем с неговата периферия вместо с центъра. Егото се стреми да реши проблема, като насочи съзнанието ни навън. То се опитва да облекчи вътрешната ни болка, като ни захранва с външни енергии. Енергиите, на които отдаваме особено предпочитание, са признание, възхищение, власт, внимание и т.н. По този начин егото намира мним отговор на дълбокия копнеж на душата към единство, сигурност и любов. Съзнанието е светлина. На него не му е необходимо да се бори с тъмнината, тъй като тя се „разтваря” от самото присъствие на светлината. Чудесата се случват тогава, когато насочим съзнанието си навътре, към себе си.
Егото обаче действа точно по обратния начин. То отбелязва необходимостта от любов и безопасност, но се стреми да намери отговор, без да се среща с вътрешната тъмнина и страх. За да постигне това, то прилага един „номер”: трансформира необходимостта от любов в необходимост от одобрение и признание от страна на другите хора. Превръща необходимостта от единство и хармония в необходимост от превъзходство и в това да бъдеш по-добър от другите. И когато започнем да мислим, че, да бъдеш обичан, означава другите да се възхищават от собствените ти постижения, то ние вече не търсим любовта вътре в себе си. По този начин егото се бори да удържа капака върху гърнето на страха.
Постепенно капакът на гърнето се повдига и от него изскачат всички видове неконтролируеми емоции и страхове и влизат в съзнанието, посявайки в живота ни семена на съмнение и объркване. До този момент ние сме живели предимно на автопилот. Много голяма част от мислите и чувствата ни са се формирали автоматично и ние сме ги приемали без въпроси. Това е обезпечавало съзнанието с необходимото единство и стабилност. Когато обаче съзнанието ни израства и се разширява, личността се раздвоява. Една част от нас се стреми да задържи старото положение, а другата го поставя под въпрос и ни изправя пред такива неудобни емоции като гняв, страх и съмнение. Животът под диктата на егото е много потискащ. Ние служим на един малък, изпълнен със страхове диктатор, чиято цел – властта и контролът – са насочени не просто към обкръжението ни, а най-вече към самите нас. Той ограничава спонтанния поток на мислите и интуицията в нас. Егото никак не обича спонтанността. То възпрепятства свободното изразяване на чувствата, тъй като чувствата и емоциите са неконтролируеми и непредсказуеми, което е опасно за него. Егото работи скрито зад маски. Ако егото диктува „Бъдете приятни и внимателни, за да завоювате симпатиите на хората”, ние системно ще подтискаме в себе си чувствата на неудоволствие и гняв. И когато започнем да се съмняваме в жизнеспособността на този диктатор, потиснатите емоции веднага отново изплуват на повърхността. Емоциите не се елиминират с потискане. Колкото по-дълго ги потискаме, толкова по-дълго те живеят и набират сила.
Изначалният ни копнеж към любов и блажено единство сега вече е изкривен в желание за признание. Ние постоянно търсим външно одобрение, което временно ни носи увереност. По същество нашето съзнание е фокусирано във външния свят. Разчитаме на преценките на другите хора и сме много чувствителни на тема какво мислят те за нас. За нас това е от огромно значение, защото от него зависи нашата самооценка. Всъщност нашето чувство за собствена значимост се снижава все повече и повече, тъй като отдаваме енергията си на външни сили, които съдят за нас по външното ни поведение, а не по това, кои сме ние в действителност.
Междувременно дълбоко вкорененото усещане за изоставеност и самота не изчезва. То се усилва, тъй като отказваме да го признаем. Онова, което отказваме да видим, става наша „тъмна страна”. Страхът, гневът и негативността могат на воля да бродят в това пространство и да ни влияят, засилени от отказа ни да навлезем навътре в себе си. Егото може да бъде много упорито, когато трябва да бъдат подтиснати дадени съмнения, чувства и интуиция – то не отстъпва лесно контрола. Онова, което в нашия свят приемаме като зло, е винаги резултат от привързаност към нашата лична власт. То е отказът да предадем контрола и да приемем вътрешния страх и тъмнина.
Първата крачка към светлината е да се предадем и да приемем нещата такива, каквито са. Светлина означава да позволим на всички аспекти на вашето същество да навлязат осветени в нашето съзнание. Светлина не означава, че сме напълно осъзнати за всичко в нас, а че сме готови съзнателно да се срещнем с всеки наш аспект. Светлина е равносилно на любов, а тя означава да приемем себе си такива, каквито сме. Когато душата започне да усеща празнота и съмнение, които са признаците на завършване етапа на егото, е възможна среща с всички чувства и емоции, скрити по-рано в тъмнината. Задържаните чувства и емоции са врата към вътрешното същество на всеки. Изследвайки това, което наистина чувстваме, а не онова, което се предполага, че трябва да чувстваме, ние възстановяваме нашата спонтанност и интегритет – онази част от нас, която се нарича „вътрешното дете”. Свързването ни с нашите истински чувства и емоции ни поставя на Пътя към светлината.
Животът в края на краищата не се състои в това да смe прави, а да бъдем свободни и цялостни. Отказът от стари емоционални модели, които са се превърнали в стил на живот, е нещо много освобождаващо.
Някой може да каже, че става въпрос за трудно доловимия среден път между потискане и потъване в емоциите. По отношение и на двете у нас са възпитани мнения и идеали, които не съответстват на природата на духовната алхимия. Същността на духовното израстване е в това да не потискаме нищо, но същевременно да поемем пълна отговорност за него. Аз чувствам това и това, но избирам такава и такава реакция, за да мога да я излекувам.
това не е точно средният път, а един различен път. Това е пътят на светлото. Приемайки всичко, което се намира вътре в нас, ние се издигаме над него и ставаме негови господари. Това става както със сила, така и с нежност. То позволява на много неща да съществуват, едновременно с това изисква и голяма дисциплина: дисциплината на смелостта и честността към самите нас. Просто е нужно едно единствено нещо – да станем господари на онези емоционални парчета и късчета вътре в нас, които ни измъчват, често зад гърба ни. Свързвайки се с тях, ние вече поемаме отговорност. Никой друг не може да възстанови властта над собствените ни емоции вместо нас. Няма външни инструменти или средства за премахването на тези емоции. Чрез осъзнаването им със сила, решителност и състрадание, те могат да бъдат освободени и на светло. Да станем емоционално цялостни и свободни е едно от най-важните условия за духовното ни израстване. А това е нещо, което се отличава с простота. Става въпрос за любов към самия себе си и за вътрешна яснота. Не се изисква някакво специално познание или ритуали, правила и методи. Всичко, което ни е необходимо за нашето духовно израстване, се намира вътре в нас. Имаме нужда само от себе си. И от тишина. В момент на тишина е възможно да се обърнем към своята чувствена страна. А тя може да ни каже кои са онези неща вътре в нас, които трябва да бъдат изяснени и изчистени.
Да си дадем мигове тишина.
Да се оставим да потънем в нея.
И неусетно и силно ще засветим.
И тъй… нататък?
АВТОР: Дарина ДЕЧЕВА, психолог
