OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Всеки един човек достига до етап от живота си, когато прави извода, че му е дошло времето за първата равносметка. Какво, кога, колко.
Първата равносметка в повечето случаи е по-проста и от уравнение с едно неизвестно.
Какво? Знание (опитност).
Кога? Непрекъснато.
Колко? Константно-недостатъчно.
Знанието и стремежът към него са синонимно обременени с думата „любов”.И са на едно ниво с думата „дефицит”, която, от своя страна, напира да се родее по корен с думата „дефиниция”. За да стане по-кратко – любовта иска дефиниция. А общоприета такава за любовта няма и едва ли ще има. Всеки има своя собствена дефиниция за любовта, за това какво знае за нея, какво иска от нея и как го иска. И можем да я открием само в Личната книга на живота ни. Всяка лична книга е уникална и неповторима и носи знанието. Всяка лична книга е знание за любовта. ЛюбоЗнанието се допълва с наглед еднаквото по смисъл любоПитство с единствената разлика, че в повечето случаи питаме първо другите за всичко, за което можем просто да попитаме себе си.
Самопитането му е майката на знанието. И опитът.
А той идва, за да ни превърне в най-мощното и най-ценно средство за оцеляване и общуване на човешко ниво. Нас самите. Ние самите сме и началото, и краят. Мехлемът и раната. Истината и лъжата. Късата и дългата клечка. Радва ни всичко ново, което стига до нас, което разбираме и допускаме да ни обогатява. Но идва момент, в който осъзнаваме, че се въртим в кръг от думи и дела – свои и чужди – които съставляват еднаква и голяма част от знанието и опита ни де юре. Де факто – еднообразието е подобие на смърт. И умираме всеки път, когато се видим в огледалото и се познаем. Едни и същи. Пак и пак. Поглъщаме се като нова книга всеки следващ ден с хищността на бездна, а си оставаме гладни. Защото не се храним, не усещаме вкус. Само тъпчем и тъпчем. По-навътре и по-дълбоко. Пълним празното с празно. И то става все по-пълно с все по-празно. А ние все по-яростно гладни. Осъзнаваме, че узнаваме за еднакви неща по относително сходен начин. Само изразните средства са приблизително различни. И придават на книжния ни макиаж съответно стилен или гротескно-маскараден вид.
А той идва, за да ни превърне в най-мощното и най-ценно средство за оцеляване и общуване на човешко ниво. Нас самите. Ние самите сме и началото, и краят. Мехлемът и раната. Истината и лъжата. Късата и дългата клечка. Радва ни всичко ново, което стига до нас, което разбираме и допускаме да ни обогатява. Но идва момент, в който осъзнаваме, че се въртим в кръг от думи и дела – свои и чужди – които съставляват еднаква и голяма част от знанието и опита ни де юре. Де факто – еднообразието е подобие на смърт. И умираме всеки път, когато се видим в огледалото и се познаем. Едни и същи. Пак и пак. Поглъщаме се като нова книга всеки следващ ден с хищността на бездна, а си оставаме гладни. Защото не се храним, не усещаме вкус. Само тъпчем и тъпчем. По-навътре и по-дълбоко. Пълним празното с празно. И то става все по-пълно с все по-празно. А ние все по-яростно гладни. Осъзнаваме, че узнаваме за еднакви неща по относително сходен начин. Само изразните средства са приблизително различни. И придават на книжния ни макиаж съответно стилен или гротескно-маскараден вид.
Тогава съдбата ни срещна с хора, носещи на плещите си огромната тежест на познанието и самопознанието, и с такива, които не го носят, но могат да бъдат признати поне като част от собствения ни опит. Ако съумеем да си извадим главата от пясъка и да открием, че… (многоточие) глава затрива, в края на краищата. Защото това, че не чуваме, не виждаме и не говорим, съвсем не помага на главата ни да оцелее. Но, виж, със завидна лекота ни натрива ежедневно… многоточието. И става така, че съдбата ни бие шута – метафорично и не съвсем. Защото сме привлекателна (и лъсната!) мишена! Тогава решителността ни да продължим на всяка цена напред се събужда и ни води до простичкото прозрение, че, щом ни трябва книга, книга, която да харесваме и да накара и другите да пожелаят да узнаят и познаят, че и да харесат в процеса на търсенето на знанието по пътя си, изводът е светкавичен и ясен – сядаш, запретваш ръкавите и сам написваш такава книга. Книгата на живота си. От първо лице.
Нещото, което е обединяващо при книгите за самопомощ, е, че, стремейки се да прочетеш колкото се може повече такива книги, неминуемо стигаш до заключението, че накрая си по-объркан със себе си и в мислите си, отколкото в самото начало.
А всъщност най-лесно се пише книга за собствения ни път. Нашата книга. Книга за трансформацията. За елегантната метаморфоза на таралежа.
Това автоматично превръща всяка такава книга от съветник в наръчник. Защото в една такава книга са събрани най-необходимите данни за оцеляването и метаморфозата на всеки. Собствените такива. И те няма как да не стигнат до другите именно такива. В действителност наръчникът не е нищо повече от една… указателна табела, пътеводител за сходен с посочения набор от мисли, справочник в хода на познанието като процес.
Основното правило при създаването на каквито и да е било видове наръчници за реализиране на определени процеси е, че те могат да бъдат написани само от хората, които в действителност ги изпълняват. Думата наръчник сама по себе си означава, че събраното във всяка една Лична книга на живота трябва да може да се повдигне само… с усилието на едната ръка на човешкото тяло.
С една дума – да не тежи. Готови ли сте да започнете да пишете своята книга от днес? Аз пиша всеки ден моята. Всекидневно чета и много други. И ви споделям (искрено и лично) – не (ми)тежи.
Ще очаквам и вашите. С нетърпение. И респект.
(На)Правете живота си просто.
И тъй – нататък?
АВТОР: Дарина ДЕЧЕВА
