OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Да си вземем сбогом с онази любов,
без която никак не можем.
без която никак не можем.
Не е лесно, не е лесно у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.
да се връщаш бездомен.
(из „Любовта, без която не можем”, текст Александър Петров)
Любовта, която ни опива, опиянява и… оковава.
Лесно ли е да сме под нейното влияние? И да, и не. Лесно е, защото като всяко едно пиянство и тя вдига тонуса ни на макс. И не, защото сваля защитите ни – от раз. Задавали ли сте си въпроса защо пияните и Господ ги пази? Просто е – защото тогава са без-защит(н)и. И най-уязвими.
Доверието, откриването и отдаването ни се задействат в пълна степен в любовта, а градусът на порива на чувствата ни тогава троши всички възможни скáли. И скалú. Най-лесно можем да (се) разбием (в) една скала, ако сме обърнали няколко «дози» преди това. Дози алкохол, дози любов. В много от случаите скáлата/скалáта си остава скáла/скалá, но пък се сдобиваме с чисто нова разбита глава, а кефът, че сме я разбили (главата/скáлата/скалáта) с мерак и по бабаитски – без-разсъдно – си остава най-запомнящото се чувство от цялото приключение.
Кеф цена няма (българска поговорка)
Не може и да има, защото кефът дори само по своята етимологична същност е едно разтегливо и гъвкаво понятие, което няма точни граници и формулировки. Следователно – няма как да има и точна цена. Според «Етимологичен тълковен речник», 2000, думата «кеф» (която е правилно да се изговаря «кейф») по същността си е арабизъм [keyif]и има следните значения:
1. Удоволствие, доволство, спокойствие, наслада, безделие, опиянение;
2. Добро настроение;
3. Воля, желание
1. Удоволствие, доволство, спокойствие, наслада, безделие, опиянение;
2. Добро настроение;
3. Воля, желание
Какво по-голямо удоволствие, спокойствие и желание от това да бъдем… себе си!? И на себе си. Но за да бъде това безспорен факт, ни е необходима простичката наглед… самодостатъчност. Самодостатъчността не в смисъла на легендата за Нарцис, в която е формулирана като глад за (себе)любов,който всички ние притежаваме още от люлката, а като самодостатъчност в смисъла на поддържането на естествен резервоар за любов – собствена и друга – в сърцата ни.
Представете си, че сте новородени и имате резервоар за любов под формата на сърце. Над него си представете още два резервоара-сърца – тези на родителите ви. С годините те пълнят (или не) вашия съд за любов от своите съдове. Когато се откъснете от тях, резервоарът ви е почти пълен (или не). Като родител вие можете да пълните (или не) съдовете на собствените си деца, които ще са в състояние в бъдеще да пълнят (или не) резервоарите на техните. Така любовта се предава (или не) напред.
Когато сме «опиянени», в повечето случаи изобщо не чуваме какво ни казват другите – или «изсипваме»мощно от нас към тях като един препълнен самосвал, или приемаме от тях към нас хищно и ненаситно, докато останем затрупани от тежестта на «прекаленото» съдържание.
И в двата случая самодостатъчността ни е нарушена.
Самодостатъчността в смисъла на мога да живея със себе си, без да завися от нещо или някого.
Мога да съм… себе си.
Самодостатъчността в смисъла на мога да живея със себе си, без да завися от нещо или някого.
Мога да съм… себе си.
Да бъдем себе си в повечето случаи означава да се раз-делим – с някого или от нещо, към което сме «прилепнали», от илюзиите си, от предразсъдъците и зависимостите към моделите си. Раздялата е възможна само ако първо се разделим с онази част от себе си, която постоянно се «опиянява» в търсенето на храна за инстинктите си.
Всички рано или късно преживяваме някакъв вид отделяне (раздяла) в живота си. Най-малкото, защото сме смъртни. Разделяме се с живота – все някога.
Раздялата е определена от речника Webstar като: отделям, разединявам; откъснат, самотен, усамотен. Чувствата, че сме отхвърлени, заточени, отцепени, дискриминирани, изоставени, пренебрегнати често съпътстват процеса на раздялата. Тези чувства могат да ни осакатят доживотно, ако не се справим с тях ефективно.
Когато се справяме с раздялата, нуждите ни да бъдем обичани и приети се засилват. Това на практика са моделите ни, които се задействат в пълна степен винаги, когато с/в нещо не можем да се справим. Моделите на поведение и реакция се характеризират с това, че ги познаваме отлично, удобни са ни и чрез тях най-безболезнено можем да се справим със ситуацията. Но не и със самите модели. Познаваме ги твърде добре, за да не им изневеряваме. Те са втората ни кожа. Знаем как да реагираме, калъпът им ни пасва идеално, като че ли е направен точно за нас и няма никакъв начин да погледнем встрани или отстрани.
Моделът на поведение не е нищо повече от… нежелание и неприемане. И бягство. Бягство от самите нас, от истината за цялостната ни същност, която в повечето случаи е несъвършена, а в някои – дори тъмна. Не желаем да се движим към промяната, да се отделим от хората и поведенията си, от които зависим. Трудно ни е да се напъхаме в друг калъп, който «издава» нашите несъвършенства. Истината е, че в несъвършенството и допускането му се крие ключът за вратата към собствената ни цялост и пълноценност, към това да бъдем (и приемаме!) себе си.
Справянето с раздялата може да бъде едно от най-трудните преживявания, което може да ни поднесе животът. Болката и раздялата могат да бъдат синоними. За да се справим с болката, ние често се опитваме да разберем какво е причинило раздялата и понякога обвиняваме себе си. Справянето с разделянето на дългосрочна основа е по-болезнено. Дългосрочната раздяла често води до силна емоционална болка, която е трудно да се преодолее. Възможно ли е да продължим да обичаме човек или ситуация, когато сме изгонени или отхвърлениот него? Да, но това е въпрос на решение. С други думи, ние можем да продължим да обичаме, въпреки личната болка, но ако съзнателно изберем да се „отлепим” и дистанцираме от този/това, който/което ни е наранил/о и така решим да продължим напред по пътя си без него. Сами. Но не и самотни, а само-достатъчни. Да бъдем просто себе си. Да бъдем себе си е нещо, което е забравяно от повечето хора, нещо, което ни е било тежко по принцип или не познаваме. Днес на почит е това да не бъдем себе си, да слушаме какво ни нареждат отвън, да ни вкарват в рамки и правила още от съвсем малки. По пътя, по който би трябвало да вървим и да растем – към собствената ни индивидуалност. Наблюдавайте децата – колко са чисти и невинни, спонтанни! Наблюдавайте и възрастните. Несправедливо излъчващи към тях всичко онова, което дълбоко таят в себе си, заучени реакции, думи и модели – без да се замислят по никакъв начин какво им нанасят и причиняват. (Не)Осъзнати(те) възрастни! А от (не)осъзнатост се нанасят най-много грешки, понякога непоправими и оставяйки своя отпечатък за цял живот.
В книгата «5-те травми, които пречат да бъдеш такъв какъвто си» Лиз Бурбо представя маските, които с времето всеки слага, за да се предпази и защити. И ако погледнем със състрадание и разбиране, че това е бил единственият защитен механизъм, чрез който «там и тогава» сме могли да се предпазим, ние вече сме на половината път да се завърнем отново към нашето истинско Аз.
Маските са: Травма-Отхвърляне/Маска-Бягащ, Травма-Изоставяне/Маска-Зависим, Травма-Унижение/Маска-Мазохист, Травма-Предателство/Маска-Контролиращ, Травма-Несправедливост/Маска-Скован.
Съотнесено към българската народопсихология без проблем мога да кажа, че си нанасяме множество, не една или две травми. Следователно носим не една, а множество маски! Пътят да се завърнем отново към Аз-а си е труден и дълъг, налага ни да се (с)блъскаме с тъмнината, травмите и болката в себе си, от които всъщност толкова много бягаме. Срамът да разрием неща, които сме изтласкали и не искаме да си спомняме, да се докоснем отново до раните, които така старателно сме прикривали и към които сме се обезчувствявали ден след ден. Сякаш се гмурваме надълбоко, чувстваме, че все едно се давими в същото време се учим да плуваме в себе си, в онова отречено Аз, което отвътре крещи, че иска да бъде, че иска да свали вече маската и бронята, които до крайност задушават.
Травмираният ум с времето се превръща в затвор от убеждения, вярвания, страхове. Излизането от този затвор е възможно само като пуснем светлината от това да свържем ума със сърцето си вътре в себе си. Едва тогава ще можем да достигнем до онова място, което отдавна търсим. Там, където цари спокойствие и хармония. Там, където знаем, чувстваме, чуваме, виждаме и разбираме – себе си. В покоя на любовта в сърцето ни – към нас самите. Колкото по-дълбоко осъзнаваме и разбираме себе си, толкова повече израстваме. А да си «тук и сега», да бъдеш себе си е най-голямото предизвикателство, урок, но и щастие!
Да носим маска означава повече да не сме такива, каквито сме. Придобиваме различно поведение още от най-ранна детска възраст, убедени, че то ще ни предпазва. Лиз Бурбо
Травмите и свързаните с тях маски са описани подробно в книгата на Лиз Бурбо. За да се излекуват раните и да се свалят маските, тя препоръчва един доста семпъл начин. Всеки следва старателно да разбере себе си, да вникне в травмите си (задължително гледайки се в огледалото, защото тялото няма да ни излъже, но паметта може и да ни измами). Да се убеди и повярва, че другите около него също страдат от аналогични травми. Изяснявайки си всичко това, ще разберем, че нямаме вина за нищо в живота си. И ще заобичаме себе си. И разберем другите и поведенията им. Заедно със страховете, срама, болката. Така ще е възможно и да се разделим с моделите, които познаваме. И които твърде тежат – със сигурност. И когато една след друга паднат всички маски, ние ще останем само… по себе си. Движенията на душата са бавни, затова не е необходимо да бързаме. Процесът следва да тече гладко, бавно и ненасилствено. Когато душата бъде готова да тръгне по новия си път – ще преживеем като глътка въздух този изпратен ни от съдбата «опит за летене» и в следващите си връзки ще ставаме все по-несъвършени. Но пък все по-истински.
Справянето с всички форми на разделяне е възможно само чрез любов. Любов първо към себе си. Разбирането на това как да определяме обстоятелствата в живота ни като важни или не съвсем, да приемаме само това, което е важно за нас, а другото да приемаме като част от опитността ни (а тя не е задължително да бъде само положителна) – тези неща ще ни научат да се справяме с живота. И в него. Със себе си и в себе си. Можем да се научим – дори и на това как да се справяме с болката (и дори да останем спокойни в нея!) – но само чрез нашето разбиране за себе си и избора на приоритетите ни. А това означава да «зарежем» – старите си модели, поведения, калъпи и убеждения. И да повярваме, че раздялата е път – към избора, към решението. И като всяка една раздяла е криза, а кризата е шанс – да придобием и (о)познаем новото.Шанс за самите себе си – да се разделим с част от себе си, за да останем …себе си. И с другите по пътя вече да бъдем себе си. Промяната може да се случи в нас, но само ако осъзнаем, че имаме мощен враг срещу нея – и това сме ние самите. Нашето най-вътрешно, тъмното ни естество, винаги ще ú се съпротивлява. Ако това естество победи – ще се стремим да повтаряме миналото отново и отново, докато накрая не стане «правилното» за нас. Онова, което познаваме. И което всъщност «боли».Ключът към здравите взаимоотношения «без болка»е в самочувствието: вътрешната ни увереност и доверие. Истинското приемане на същността ни дава свободата да се доверяваме – изцяло. Довереният партньор в едно взаимоотношение е бавен да подозира и бърз да се доверява. Взаимоотношения, основани на доверие, са като… просто да се чувстваш спокоен.
Да бъдеш цял и себе си. Дори и да си «зарязал» част от себе си. Но с любов.
И от любов.
И тъй – нататък?
=======================================================
Материалът не претендира за изчерпателност и гледната точка в него ангажира с категоричност единствено мен като негов автор. Освен цитираните текстове и автори, в него са използвани позовавания върху научните трудове на д-р Робърт Хемфелт, д-р Франк Минърт, д-р Пол Майер – водещи американски психолози и психиатри, специализирали в лечението на зависимости, съзависимости, разстройства и натрапливости.
