ЖЕЛЯЗКО ГАГОВ съхранява задъхания си поток от въпроси в късове творчество

Павлина ЛАЛЕВА

Всяка дума е код, който се разчита различно от различните хора или дори в различните периоди в живота на един и същи човек. И тук се случва съпричасността и еуфорията на личната Еврика за откриването на скритите значения при четенето на този код. 

В това е убеден Желязко Гагов,  директор „Маркетинг” в „ОПТИКС” АД, който преди 20 години издаде първата си  (засега единствена) поетична книга „24”. Десет години след това, през 2013 година, панагюрската публика узна, че Желязко Гагов не само е словесен ваятел, а умело изразява емоциите си с молив и четка върху платно. Това стана по време на съвместна изложба в Исторически музей – Панагюрище. На нея бяха показани творби на художници от града. Сред тях бе и Желязко Гагов.  Творческата му енергия добре се проектира и в поезията, и в изобразителното изкуство. Оттогава до днес той не е спирал да изследва дълбините на душата чрез изкуството. Разбираме го от социалните мрежи, в които той публикува сътвореното. А в него се усещат широкият му светоглед и стремежът за издигане над битовизма, оковал огромни групи от различни сфери на различни нива. Усеща се духовният полет в търсене на отговори и нови пътища. Усеща се чистотата на вълнението от досега със светлината на хоризонта. Усеща се красотата на мечтите, които понякога гоним съзнателно, а след това преглъщаме „тайно свойте сълзи”. Усещат се синовната обич и щастието да си баща. Усещат се пулсацията, многовалентността на чувствата и емоциите, защото стиховете се леят свободно, а линиите на женските му образи са изчистени и въздействат с финеса си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В забързано объркания свят –
С натрапена от други сивота
и болката, че днес си слаб…
Ти търсил ли си лунна…
Красота?

Ти вярвал ли си силно в нещо…
Или дори – във няколко неща,
С които да намериш смисъл
И търсената лунна…
Светлина?

Преглъщал ли си тайно свойте сълзи
След удари в бетонните стени?
Прекръствал ли си със раздрани пръсти
Гърдите на изгонени мечти…

Мечтите са луни…така в нощта
Ще имаш своя търсен дом и вяра
И всички твои стъпки по света
Луните с нежна ласка ще огряват…

Да вярваш – означава да обичаш..
Ти вярвал ли си в истински неща?
Обичал ли си някога безмерно…?
Не знам за тебе –
но аз – ДА!

Преди 20 години, при представянето на поетичната книга „24”, директорът на Издателство „Захари Стоянов” Иван Гранитски пожела на Желязко Гагов да не тръгва по пътя на рутината, а да следва задъхания си поток с въпроси откъде идваме и накъде отиваме.

Двайсет години след „24” за Желязко Гагов „писането е неразделна част от себепознанието”. В писането открива „философия, музика, ритъм и дори математика”. Споделя, че задължително пише, ако изживее силна емоция. А такава не липсва в живота му. Разкрива, че пише и рисува основно през нощта, когато е завладян от емоция, не може да заспи и дори да се успокои, ако не я сподели с белия лист.

Във пясъчни преспи от времето…
С контур в мълчаливи следи…
Се връщам във спомен за детството…
И светлото мое преди…
Когато ни учеше вкъщи…
Когато играеше с нас…
И как с доброта ни прегръщаше…
С ръце…със очи и със глас.
И пазеше своите синковци…
И вярваше тихо във нас…
В очите на мойте наследници-
Днес твойте очи разпознах…

Преди 20 години попитах Желязко Гагов как протича творческият процес при него. Отговорът бе: Светът… С всичките си прерогативи и парадокси, тонове и емоции… се осъществява като процес. И то не около, а В. В човека – в неговото съзнание и неговата лична психореалия. Ето защо еднотипният бит провокира различни възприятия, ражда различни бития. Така сходни по съдържание моменти от събитийността намират проявление с неповторими егопараметри  за всяка самоопределяща се личност.

Защото човекът сам представлява един невероятен свят. Свят, изграден от другия свят. От света на другостта на не егото. Огледало. Със собствени истини, собствено пространство и собствено време.Тук и сега. В Човека.

Та този егосвят всъщност е търсенето на собственото си постигане. Т.е егото е просто  адекватна индивидуална реалност на околното. А изключителната събитийност изисква изключителна реакция… и дава живот на творческия процес. Понякога съпроводен и от мократа искреност на сълзите. Но понякога. Само понякога.

Преди 10-ина дни, четейки едно от последните стихотворения на Желязко Гагов и гледайки част от нарисуваното от него, му зададох следните въпроси:

– Моливът следва химикалката или химикалката следва молива?

-Първо е моливът… Като бях много малък, бях изключително впечатлен от комиксите на издание „Дъга“ и се опитвах да пресъздавам стила на неговите художници. А започнах да пиша след кандидатстудентските изпити. Бях акумулирал знания, разбиране и анализаторски подход за интерпретация на текстовете. Или поне си мисля, че е било така, защото, след като изпитите свършиха и спрях да пиша анализи, усетих в себе си творчески вакуум. Реших да продължа да пиша, но собствени стихове, за да пресъздам личните си емоции и разбиране за света и обкръжаващото ни. Съвсем случайно мои близки попаднаха на текстовете, те ги развълнуваха и това беше основният мотиватор да продължа да пиша, а дори и да издам поезията си.

–  Имаш ли си любими художници и с какво те впечатляват?                          

-Вече споменах за художниците от списание „Дъга“. Особено съм впечатлен от произведенията на Евгени Йорданов, който в момента работи по комиксови поредици за български каузи. Не мога да не спомена и местните ни таланти:  Стайо Гарноев, Пепа Машева, моите учители Манол Панчовски и Паца Христева. Няма да скрия, че вече съм и почитател на младите ни творци Петър Попов и Ивана Панайотова.

А да обясня какво ме впечатлява, ще трябва да споделя за една моя разходка в София. Преди няколко години с чуждестранни гости посетихме Националната художествена галерия. Разхождайки се сред картините там, коментирахме красотата им, до момента, в който просто спрях… и останах безмълвен. Пред мен виждах най-ярките, уникални и български цветове. Всички останали сетива бяха изчезнали – и не можех дори да мигна. Бях застанал пред платното „Девойка с ябълки в ръце“ на Владимир Димитров – Майстора.

В този смисъл ме впечатлява емоцията, която картините провокират като лично преживяване. Защото майсторството на четката е всъщност прозорец към душата на художника. А там са пластовете от мъдрост, отношение и истини.

– Имаш достатъчно творби, мислил ли си някога да направиш самостоятелна изложба?

-Всъщност вече съм я направил, но е лична и моя си. Вкъщи – по стените на дома ми, където могат да я видят наживо близките ми и моите приятели.  Някои от художествените ми творчески опити представям в дигиталното пространство на социалните медии. Но все още ми липсва обща история, тънката червена нишка, която да разкажа с публична изложба.

–В творбите ти се открояват големите и широко отворени женски очи, в повечето от които има вглъбеност, замисленост, а в някои дори се усеща някаква тъга. Очите огледало ли са на душата за теб?

Всъщност този въпрос е отговор. А иначе очите са сензорът, на който статистически човек се доверява най-много. Сензорът, чиято основна функция е да приема светлината. Бих добавил и в пряк, и преносен смисъл. В допълнение очите са и мостът отвътре навън за личните истини. Не случайно родителите разпознават по очите децата си дали са скрили някоя от белите си. Специалистите по нервно лингвистично програмиране (НЛП) също използват движенията на очите като код на истината.

И така свързвам очите с темите за светлината и истината, които са изключително важни за мен. Затова е и правилна констатацията за открояването на широко отворените очи в моите рисунки. Защото ми се иска все повече в днешния ден да търсим светлината, позитивната емоция, съпричастността и искренността. Да отворим очите си навън и навътре към доброто. Дори и през болка или тъга да стигнем до него. За да сме истински човеци.

–Кои поети чувстваш като  най-близки до душевния си натюрел и сърдечен ритъм?

-Ще започна с Гео Милев и неговия интелигентен, накъсан, задъхан и същевремнно интимен стих. Въвеждането на естетика и в грозното, противоречията на модерния свят пък са темите, които лично ми инпонират от неговото творчество. Не знам дали ще звучи логично до драматизма на автора на „Септември“ да поставя и възхищението си от фината камерна поезия на Далчев. Но е така.

А между другото съм роден на същата дата, 7-ми декември, на която е роден друг близък до сърдечния ми ритъм поет – Никола Вапцаров. Всъщност всеки, занимаващ се с поезия, комуникира послания и има какво да каже – да прошепти или извика.

– Къде е пресечната точка между маркетинга, изобразителното изкуство и поезията?

-Пресечната точка е в изразяването на послания. В идеята да се мотивира емоция в аудиторията. Да се развълнуваме, да се разплачем или разсмеем, да споделим. За да търсим и намираме своите човешки каузи и истини в ограниченията на своето съществуваме. Тогава можем да бъдем щастливи и животът ни да има смисъл.