Водещи новини
СНИМКА: Галина МАЛИНОВА

Трите дни

Дарина ДЕЧЕВА

Даде Богът на човека лице, обърнато към небето
Овидий
Душата и нейната ценност е целта на този текст. Нейното достигане и
нейното опазване. Защото „… каква полза за човека, ако придобие цял свят, а
повреди душата си?“ (Марко 8:36). И какво по-подходящо време да се обърнем
към нея от дните преди отбелязването на Възкресението Христово?
Не знам дали желанието да си по-добър е това, което трансформира душата,
или е продукт на трансформацията. Подозирам само, че е последното. Достигането
ѝ обаче е много трудно нещо. Но само пътувайки към нея, се научаваме на
приемане, на смирение и как да въплътим най-висшата духовна ценност –
безусловната любов – в живота си. А това е и пътят към мъдростта й.
Да погледнеш с любов и разбиране в душата на другия, е акт на милост.
Милостта като атрибут на Бога. Милостта като потвърждение за божественост, за
святост.
Да погледнеш с любов и разбиране навътре в себе си е по-трудното обаче.
Защото не е въпрос на лечение, а на израстване. То не се отнася до другия, а до нас
самите. То не е рационален процес, а душевен и като такъв не идва в резултат от
действията на его-волята. Затова и е невъзможно просто да пожелаем и отведнъж да
стигнем до душата си, да насилим процеса на промяната ѝ с претенциите си за вид,
време, начин и място. Истинският потенциал на душата ни се разкрива в края.
Краят на Пътя на сянката.
Пътят на сянката е еволюционният път на човека – от завистта, която е
първата човешка (и земна) емоция и като такава ни закотвя единствено и само в
материята, в материалното, в инстинктите, в твърдостта на земята, та чак до
последната, безусловната любов, само от височината на която можем да осъзнаем
привилегията да сме съ-Творец. Привилегия, която ни позволява да поддържаме
хармония с божествения свят, със силата на Създателя, с величието на Космоса.
Това е и идеята на човешкия живот накратко. Затова и не можем да изгубим душата
си в името на тялото, не просто защото не бива. Защото да останем само на
профанното (pro fanum, лат. – извън храма) ниво, там, където е материята – тогава
настъпва долната точка на инволюцията. Когато заместим идеята за висшето със
себе си и се поставим в центъра, а сме нищо – тогава сме най-далече от смисъла на
Логоса. На претвореното знание, на Христос.
Отбелязването на неговото страдание и на неговото възкресение не бива да
са само дни, в които да си купим поредната дрънкулка или глинен съд, та дори и с
идеята „За здраве!“. Това са дни, за да останем и със себе си, да останем в
мълчание, да се обърнем към душата си или да бъдем с хора, които ни разбират (и
обичат!) – за да осъзнаем истинския си живот и цел, смисъла. Не светското, не
разпиляната материалност, не суетата и греховността, които унищожават човешката
същност, а връзката ни с висшето, с Висшия, с един от основните космически
закони – да правиш добро, да си добър – е смисълът на това да бъдеш. Ако все пак
желанието за дрънкулката или глинения гювеч надделее у нас – нека да го
модифицираме в желание да купим храна на човек, който е гладен.
На ближния.
Новият завет е заветът на любовта. Епохата на новия съюз (завет) с Бога е
епохата на любовта, на обичта, на новите богочовешки отношения и означава
новото начало. Това, което ще се случи, за да имаме нова еволюция като
човечество. Милосърдие (така, както го е изрекъл Христос) означава – мислѝ за
другия. Взаимопомощ – дай първо на другия. Обич – дай на другия най-доброто от
себе си. Простичко – това е посланието на Христос. Той идва, за да ни остави като
завет, със саможертвата и мъката си, само едно – да бъдем добри. И да (се) обичаме.
Това са и думите на апостол Павел, апостолът, който е лично призованият от
Христос, авторът на най-прекрасните думи за любовта в човешката история,
апостолът с най-много оставени ни послания – „… обичайте се един друг!“.
Това е чистота(та).
Да станем като Бог е резултатът. Но процесът, пътят е същността. Христос
нищо не създава наново. Той идва, за да го потвърди, да го разкрие. Да разкрие пътя
към светлината – личната ни Голгота.
Наричам този път не Пътя на страданието, на страстта, а Пътя към
светлината, защото сянката също търси своя път към светлината. Другият обаче е
катализаторът ѝ. Другият ни помага да съзреем и да открием любов, чиято
безусловност е различна от земните (и материалните) ни представи. И за да имаме
щастието да ни се случи поне веднъж в живота, се налага да заемем гледната точка
на Бога. А Той най-лесно се намира (парадоксално, може би) не в храм, а на път.
Пътят на човека да бъде. Да е. Но преди това – да стане. Светлината става видима,
когато тъмното е най-тъмно. До Духа стигаме само като (се) градим. А
трансформацията освен процес е и градеж. СъТворение.
Днес е празникът Цветница – Христовото влизане в Йерусалим. След това
започва Страстната седмица, седмицата на Страданието („страст“ произлиза от
славянски и означава „страдание“).
Раждаме се по образ и подобие, но ставаме образ и подобие само след Пътя –
на човека, обратно към светлината. Пътят на трансформацията. Много дълъг път на страдание, на усърдна и постоянна работа, на ограничения и въздържание. Затова и
повечето не го избират. Защото не е лек. Защото трябва толкова да се отвратиш от
егото си, което постоянно надига своя грозен лик, за да те отдалечава от истинската
ти същност, че да закопнееш за простота, да закопнееш за чистотата; трябва да
опознаеш до основи и него, и душата си, за да извлечеш най-доброто от потенциала
им и да ги накараш да заработят в хармония; трябва да преведеш поне един човек
през най-отблъскващата му тъмнина, за да разбереш, че светиш; трябва така да си
потънал в отчаянието и безсилието си, че единствената ти възможна стъпка да е
смелостта да разрушиш до основи съграденото от теб дотук, себе си да разрушиш и
да поставиш за темели на новото само чистия си Дух, подарен ти от Бога…
За да осъзнаеш, че си божествен и вечен, а не материален и тленен.
Не е никак лесно…
Но нека дори само това да ни е утеха – накрая на този път винаги пристигаме
по-добри, винаги. А добрината се открива навътре, надълбоко – нея я няма на
повърхността. На повърхността обикновено е суетната ни потребност да се
харесаме, да се покажем като добри и успешни, да сме социално „видими“ като
такива. Такава добрина е фалшива. Чистата, истинската добрина, която сме били и с
която сме дошли на Земята от небесния си дом, е там, където е и душата. Там е и
надеждата. Надеждата, че изберем ли да поемем по този път, оставаме верни на
вътрешните си вградени ценности и няма да извършим предателство към себе си и
душите си в един свят, където несправедливостта, завистта и егоизмът на хората все
още избождат очите и са на почит.
До душата не се стига за три дни. Три е претвореното знание, Логосът. Но
толкова са нужни, за да се обърнем към нея, за да се изведе човекът от
обикновеното съзнание и да се насочи към душевна дейност. Единствено само след
това той „добива“ духовните си очи – а заради тях сме тук… Тогава дълбината на
душата става като прозорец, през който съзира небето. И само чистосърдечни
можем да достигнем небето и да осъзнаем истината в словото Божие, че
„царството Божие вътре във вас е“. Но достигането до чистотата е… път.
Да си оставяме пространство, да си даваме време (три дни поне…) да се
обърнем навътре и – в тишина – да потърсим душата си. Да направим първата
крачка не като неистово се стараем да мислим с добро за ближния, а простичко –
като не мислим с лошо.
Тогава сме най-близо до Бог.
Тогава сме Светлина.
Тогава имаме Бог.

Вижте още

Пътен инцидент предизвика шофьор от Панагюрище, седнал зад волана след употреба на алкохол

Двама шофьори, употребили алкохол и предизвикали леки пътни инциденти, са установени от органите на реда …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.