понеделник , 20 май 2024
Водещи новини
Дарина Дечева

Злато ли е мълчанието? Размишльотини на тра-ла-ле-жа

Дарина ДЕЧЕВА

Мълчанието, казват, било злато. Ако се докоснем до думите на Стайнбек в „На изток от рая” – „Мълчанието понякога е най-красноречиво”. И е дяволски прав Стайнбек. Мълчанието е красиво. Безсилно да краси с реч. Красиво безречие. И смирено. Истината е, че мълчанието е просто едно убийство. Убийство на думите. Оттеглянето им от взаимоотношенията, от другите, от нас. От света. Изолация – отвън навътре. Безконтрол – по пътя към себе си. Към онова наше Аз, което е същността ни. Великата и свещена същност – без дрехи, без фасади, без грим. Ние – само по себе си. По кости. И слаби. Изпълнени догоре с всичките си чувства и страхове, с всичките страсти, ярост и гняв. Със слабостта и най-трудните думи за признаване – «Не мога! Слаб съм!». Най-дълбоките и изстрадани думи. И най-честните.

Какъв е отговорът на въпроса кога човек замлъква? Кога обръща гръб на думите в себе си? Кога обръща себе си… към себе си? Кога обръща гръб на другите и на света? Аз зная кога. Когато е сам. И ужасен. Уплашен. Когато няма сили да продължи напред. Когато е изоставен от контрола. Когато са го победили с думи. Или Егото му го е победило. Когато той е победил контрола. Когато е избрал да не се съпротивлява повече. Когато спира, за да си поеме дъх. Когато е без дъх. Когато е най себе си. Когато е слаб – тогава мълчи. Тогава е себе си – по чувства само.

Мълчим, за да останем насаме с истинската си същност. Същността, която е най-ранима, най-чувствителна, най-болезнена. Онази същност, която е най-уязвима. Онази, която е обезоръжена. Без щита на контрола пред гърдите си. Без юздата и без камшика му, който ни връща в света на комуникацията, в общуването, в общността. Очи в очи със света. И болката. Свещеният контрол, който ни прави големи, мощни. И отнема свободата ни да бъдем слаби и истински.

Мълчанието е злато, вярвам в това. Златното ни време за нас самите. Времето да се обърнем навътре, в себе си. В сърцевината на душата си. Да достигнем досами остта ú. Да протегнем ръка и да я докоснем – този тънък конец, в здравината на който се крие нашият смисъл. Да погалим себе си. Времето, в което сме до себе си, на себе си. В което сме най себе си. Красиво казано – себе си. По тънкия косъм на собствената ни същност. Време за тази същност, за сърцето ни, за смаляване на егото ни. Време без контрол. Време да се подготвим за всичко отвън и отвъд нас самите. Там, където се сблъскваме със света. И той с нас. Там, където воюваме с него – и със себе си – ежеминутно. Където се борим, оцеляваме. Където се справяме с величието на грамадата живот – да го живеем.

Позволявам си да се усетя като Ам-Гъл, който е под властта на думите, и като Смийгъл, който е подвластен на същността си в мълчанието. Безпомощен, бездумен. Във вечна битка с Властелините на света – думите. Безценното. Силата. Онова, което ни дарява с мощ. Мощта да контролираш, да владееш. И да (се) разделяш. Позволявам и на двете ми същности да изпитват мощта и красноречието си. За да не направя нито една от тях подвластна на другата. Думите и мълчанието ми вървят ръка за ръка. Едно до друго. И едно срещу друго. Но рамо до рамо.

Думите винаги са ни отличавали от останалите живи същества. Правели са от нас също Властелини. Нашето безценно, което преследваме до безпаметност. И следваме диво, яростно и последователно. Единственото. Онова, които ни доказва, че сме живи и смислени. Което ни възражда и заравя. Другото ни Аз, което избираме за нашето лице пред света. Лице, което с помощта на контрола може да бъде маска на злото, или светлата благост на миролюбието. Онова, което ни краси. И убива.

Мълчанието също е красноречие, да не забравяме това. Красива реч. Мощ без думи, пълнокръвна и свистяща като камшик. И също толкова добре умее да убива. Но не убиваме хората с мълчанието си, защото истината е, че не убиваме всъщност тях. Убиваме всъщност себе си, но не контрола в себе си, който ни е нужен за пред света, за оцеляването ни в света. Пред самите нас контрол не ни е нужен. Контролът пред нас отнема и нас. Отнема ни от нас самите. Затова го убиваме преди той да успее да го направи. Затова съзидаваме и рушим с думите си, докато властта им над слабата ни същност победи. Тогава млъкваме. И мълчим толкова красиво, че чак болим. Мълчим не като победени, а като победители. Побеждаваме контрола, за да останем себе си.

Красиво е…

Мълчи ни се толкова и така, както ни се говори. Галим (се) с мълчание. Почиваме си. Дишаме само за себе си. Мълчаливо към себе си.

И със себе си.

Красноречиво е, наистина – силата на слабостта ни. Да ú се отдадем изисква също толкова сила, колкото и да владеем думите. И е нужда, и е нужно.

И тъй – нататък?

Вижте още

„БГ футболни проби“ търси млади надежди

На 15 юни деца и младежи от област Пловдив ще получат шанс за втора поредна …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.