OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Павлина ВАЙСИЛОВА
Днес е 10 ноември. Ден като всеки друг от календара. За мнозина.
Днес е 10 ноември. Ден като всеки друг от календара. За мнозина.
А за други, макар и броящи се на пръсти, препълнен със спомени от оня 10 ноември преди 29 години.
Спомени, които днес не само тежат, а и болят.
Боли от сивото празно пространство, което през изминалите 29 години нито промени цвета си, нито се запълни с жадуваната демокрация. За нея още само се говори в България. И най-много говорят тези, които преди 29 години си стояха кротко вкъщи и не смееха да изразят позиция.
Ако изобщо имат такава.
Днес обаче те не само говорят за демокрация, която разбират по балкански. Те ни размахват пръст.
И не се свенят да ни обиждат.
А мнозинството пак си стои кротко.
Боли… 29 години след оня 10 ноември още повече боли. Боли от бутафорията, която увеличава размера си.
Боли, защото празното пространство се запълни с нова маса пълзяща твар, жадна само за власт.
Власт, която няма капацитет да упражни.
Едните властимащи се замениха с други, които са още по-лъскави отвън и също толкова кухи отвътре.
Боли за ограбените мечти и надежди. Боли от овчедушието.
Боли от безверието. Преди 29 години някои силно вярвархме, че утре „животът ще дойде по-хубав от песен“.
Е, наивността е характерна за младостта. Днес вече сме осъзнали, че сме в „Параграф 22“.
Днес вече знаем, благодарение на малките завоевания на свободните хора, че в България и предишните властимащи,
и днешните са от едно котило и почти не се различават по манталитет.
Спомени, които днес не само тежат, а и болят.
Боли от сивото празно пространство, което през изминалите 29 години нито промени цвета си, нито се запълни с жадуваната демокрация. За нея още само се говори в България. И най-много говорят тези, които преди 29 години си стояха кротко вкъщи и не смееха да изразят позиция.
Ако изобщо имат такава.
Днес обаче те не само говорят за демокрация, която разбират по балкански. Те ни размахват пръст.
И не се свенят да ни обиждат.
А мнозинството пак си стои кротко.
Боли… 29 години след оня 10 ноември още повече боли. Боли от бутафорията, която увеличава размера си.
Боли, защото празното пространство се запълни с нова маса пълзяща твар, жадна само за власт.
Власт, която няма капацитет да упражни.
Едните властимащи се замениха с други, които са още по-лъскави отвън и също толкова кухи отвътре.
Боли за ограбените мечти и надежди. Боли от овчедушието.
Боли от безверието. Преди 29 години някои силно вярвархме, че утре „животът ще дойде по-хубав от песен“.
Е, наивността е характерна за младостта. Днес вече сме осъзнали, че сме в „Параграф 22“.
Днес вече знаем, благодарение на малките завоевания на свободните хора, че в България и предишните властимащи,
и днешните са от едно котило и почти не се различават по манталитет.
Да, някои много ги боли, че не са на власт.