Осветяванието на панагюрското знаме

ОщеПан 5:11, 22 април 2016 Летопис Оставете коментар 222 Прегледа

Това осветявание стана в четвъртък на 22 априлий. Рано сутринта камбаните и клепалата забиха от черковите.

Тия известяваха на панагюрското и околното население извършванието на тържествения акт.
Скоро улиците около къщата на П. х. Луков се изпълниха с любопитни, повечето жени и деца, защото мъжете бяха по пунктовете. Тия бяха накичени с най-скъпите си дрехи. Въстаниците, кой на кон, кой на крака, въоръжени, както се следва, излязваха и влязваха в главната квартира, макар и без работа повечето. Всеки искаше да блесне в очите на омаяното население; всички бързаха и заповядваха направо и наляво, никой не казваше: „Не зная“ — на многобройните въпроси, които тълпата задаваше за това и онова…

— Честито, братко! Да живей! Да живейме всинца! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! — бяха обикновените въпроси и отговори.

Името Бенковски вървеше от уста в уста. Той имаше вече авторитет на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне. Къщата на хаджи Лукова представляваше същинска главна квартира. На големите порти вътре в двора при стълбите и горе в салона пазеха силни караули. Но да не помислите, че тия караули бяха неми и безгласни истукани, както военните? Не. Тия си се разговаряха свободно, като че стояха на своя дюген, запитваха всекиго, който минуваше покрай тях, за новини, викаха с всичките заедно „да живей“, даваха си мнението по текущи въпроси, спореха и така нататък.

А населението се натискаше около зданието на „главната квартира“ и изказваше желание да се започне по-скоро осветяванието на знамето. Нетърпеливият поп Грую Бански, с патрахил през врата и със спусната сабля на бедрото, сновеше надолу-нагоре. Както си мислеше той и както въобще се очакваше, негово благоговейнство щеше да застъпя мястото на архиерей в предстоящото тържество.

Не се мина много време, и няколко въоръжени въстаници извадиха една маса, която поставиха сред двора. Други двама въстаници въздраснаха по къщата на хаджи Лукова, за да снемат от върлината кадифяното знаме, което беше единственият виновник на тържеството. Оглушително „да живей“ поздрави това снемание. Трима-четирма души донесоха това знаме, което положиха със запазено благоговение върху приготвената маса. На първа линия, откъм портите, заеха място свещениците, на брой около 10–15 души, начело с поп Грую Бански, всичките облечени в черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кандилници в ръка. На противоположната страна на масата се тури Бенковски, с гола сабля в ръка и с пълна униформа, която сега беше облякъл. Наоколо му стоеше неговият щаб, от дясна страна Крайчо байрактар, комуто трябваше да се повери в ръцете знамето, от лява Райка (Райна) поп Георгева, от ръцете на която беше излязло кадифяното знаме. От двете страни между свещениците и главния щаб стояха наредени панагюрските комисари, или военният съвет, начело с хилядника Павел Бобеков.

На втора линия зад духовния клир и щаба идеха въстаниците, наредени на колело, с пушки в ръцете, които държаха почетно. После тях идеше вече множеството, което се натискаше един през други, кой да бъде по-близо. Мнозина бяха се изкачили по къщите и стените да гледат отвисоко.

…Всичките присъствующи отложиха калпаци и наведоха глави към земята, когато се почна осветяванието. Гласът на поп Груя Бански гърмеше. Едва ли той не хвърчеше; а охлузеният требник, който за очи държеше в ръцете си, не му служеше за нищо, защото той четеше всичко, каквото му дойде на ума. Думите: „Проклети агарянци“, „зверове“, „поганци“ и пр. — държаха първо място подир „господи помилуй“ и „пресвятая Богородице“. Щом се свърши божествената служба, дойде ред да се изкажат и различни патриотически вдъхновения. Много кратки, но огнени слова се изказаха, които се свършваха с гръмогласно „да живей“. В тия „да живей“ П. Бобеков спомена и целия Панагюрски окръг, който така също трябвало да живей.

— Заедно с шпионите и с кръстените турци — прибави Бенковски на нисък глас, с явно негодувание против това незаслужено „да живей“. Не искаше Бенковски да се чува друго име в тържествата освен неговото. Гдето дойдеше дума да става въпрос за палмата на първенството, на славата и диктаторството, той преставаше да бъде хрисим.

Когато се свършиха вече всички духовни и граждански обряди, четирима души от щаба, заедно и с Бенковски, дигнаха знамето от масата и го внесоха вътре, за да се прикове на нарочно приготвената върлина. Райка Попова зашиваше наоколо му дебели копринени пискюли. После това Бенковски изказа желание, че знамето трябва да се пренесе тържествено през най-главната улица на селото заедно с всичката духовна и гражданска процесия. Разбира се, че против подобно желание, повечето театрално, лишено от всякакъв риск, не можеше да има никаква опозиция. Напротив, то имаше своите ползи и цели както за общото дело, така и за отделни личности. Около петстотин души конница само трябваше да придружи това шествие. Мнозина, на които конете не бяха тука, затекоха се да си ги докарат. Поп Грую с черковната мантия, която покриваше целия му кон, отдавна вече пречеше надолу-иагоре. Това право, да язди на кон с кандилницата в ръка, той казваше, че принадлежало само нему, а събратята му трябвало да вървят апостолски.

Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният вече байрактар — Крайчо Самоходов, — дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще да може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се възнагради и нейният патриотически труд. Двама въстаника не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендета…

— Да живей младата байрактарка! — извика одушевената тълпа.

Няколко души държаха коня на българската кралица.

Мустакатият Крайчо Самоходов, комуто сърцето естествено трябваше да ламти, за да пренесе той знамето през селото, беше поразен окончателно от тая несправедливост… Той бе обиден твърде чувствително, плачеше от гняв…

Крайчо имаше право; но и думата на Бенковски, със съгласието на когото се повери знамето на Райка, беше закон. Имаше и други мнозина недоволни заедно с Крайча, които не погледнаха с добро око на това обстоятелство, гдето се предпочело жена за байрактарка.

Дигна се по едно време тежката процесия към т. пазарджикския път. Тя беше наредена така: най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата, поп Неделю, така също възседнал на кон; подир него вървеше духовенството, облечено с черковната си одежда, с кръстове и евангелие в ръцете, начело с архиерея под Грую, който чупеше своя луд кон като кеседжия. След духовенството идеше Райка Попова с байряка, около която вървяха десятина души пазители на знамето с голи ножове в ръка… Бенковски вървеше отстрана, възседнал на хранен ат…

Аз не вярвам дали тоя ден имаше жива душа в Панагюрище, с изключение на въстаниците по укрепленията, която да не присъствува на тоя тържествен акт, какъвто Панагюрище не беше виждал още, па няма и да види занапред. Докато шествието излезе от селото навън, минаха се около два часа. На няколко места трябваше да се спираме, докато се разтъпче народът по улицата, който задръстяше свободния ход. Мъжете се надпреварваха и трупаха кой да върви по-близо до знаменосеца или до щаба на Бенковски, към които бяха обърнати всички любопитни очи;…

Трябва ли да ви споменавам за възклицанията, за тържествените слова, виковете „да живей“ и пр.?…

Най-после цялото тържество се спря отвън града на една зелена поляна над пазарджишкия път. От това място се виждаха няколко караули по укрепленията, които стояха на караул в чест на шествието. Знамето биде побито сред поляната и множеството се нареди наоколо. Тогава Бенковски застана близо до него и като се обърна към въоръжените юнаци, почна да говори реч, с която между другото разясни и бъдещите действия на панагюрци и на неговата чета. ..

 „Виждате, че задачата на тая чета ще да бъде една от най-трудните — продължи той. — Тя ще да служи като образец и огледало на всичките въстаници, които има да посети и подпомогне в неприятелските действия…

От хиляда и повече души въоръжени и млади въстаници, които се намираха на това място, само стотина се решиха да изпълнят условията на Бенковски; тия минуваха на една страна и писарите ги записваха един по един.

После малко процесията се завърна пак в селото със същото тържество, а избраната чета тръгна отделно…

Източник : Захари Стоянов „Записки по българските въстания“