OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Данните от национални медии показват, че и през 2014 година между 7000 и 10 000 български студенти ще заминат на бригада в САЩ. В пъти повече са тези, които ще стягат куфарите за Англия – основно заради по-достъпните условия и липсата на възрастово ограничение и изискването да си студент.
Николай е от Панагюрище, вече е подкарал 24-та си година, но, още когато е в първи курс, има желание да замине на бригада в Щатите. Не тръгва, защото няма близки хора, с които да го направи. Когато обаче е в трети курс в Университета за световно и национално стопанство в София, се „навиват” заедно със съквартиранта му и негов приятел и подават документите си. Момчетата знаят, че първоначалните средства за бригадите в САЩ са в пъти по-скъпи от тези за Англия, примерно – над 3000 лева срещу около 1200 лева за Острова. Това обаче не ги спира и най-вече родителите им, които ги подкрепят финансово.
След записване в агенция Николай разказва за интервюто си с американския работодател. Провежда се по скайпа и веднага го харесват. За много кратко време трябвало да се справи с уреждането на виза, изкарването на курс за спасител и уточняване на пътуването до местоработата му в САЩ. Успоредно с това тръпката около заминаването е неописуема.
Тръгвайки, тримата не знаят почти нищо за това, какво ги очаква. Но Николай със смях допълва, че все пак очакванията му били оправдани – най-вече като усещане. Равносметката му за парите сочи, че нещата не се получили особено, но приключението, опитът и емоцията са му неоценими. Споделя, че печеленето на финикийски знаци за американците е фикс идея и дори му приличали на роботи.
Николай работи в щата Мериленд, близо до Балтимор, като спасител. Почти всеки ден правел едно и също: ставане към 9 часа сутринта, готвене, евентуално разговор по скайпа с България, защото това е подходящото време заради часовата разлика, и тръгване към работното място по обяд. До басейна се придвижвал колело, защото разстоянието било немалко. В професионалните му задължения на спасител били включени чистенето на басейна и миенето му всеки ден със специална прахосмукачка. Басейнът се проверява на всеки 30 минути, много се държи на сигурността и чистотата, подчертава Николай. Спомня си, че всеки ден имал възможност да плува – едно от нещата, които му липсват сега. Денят му приключвал с прибиране в квартирата около 20 часа. Питам го в какви отношения е бил и в какви е сега с приятелите си. Категоричен е, че по време на пребиваването си в САЩ са станали по-близки, не са имали спорове и са били като семейство. Препоръчвам на всеки, който има желание, да отиде на бригада, споделя Николай. Спомня си, че в началото го „гонила” носталгията, но постепенно свикнал.
Последния месец от общо 4-месечното си пребиваване в Щатите, Николай използвал, както много други „бригадири“, за пътуване. Няколко пъти ходил до столицата Вашингтон, за която впечатлен разказва колко е широко, няма завои, а улиците са перпендикулярни една на друга. Незабравими спомени има от Ню Йорк, както и от водопада Ниагара.
Заминаването на бригада отдавана не е модерно, но пък с годините става все по-популярно. Като човек, лично участвал в такава три поредни години, мога да споделя, че е изключителен опит. Клише е, но като повечето клишета – истина.
Неотдавна в телевизионно предаване Максим Бехар заяви, че приветства младите българи, които ходят в чужбина и работят дори като миячи и чистачи, повече от тези, които имат относително добри работни места в България. Аргументира се с факта, че немалка част от тях работят сезонно и се връщат в страната ни, но с опит и схващания, по-близки до европейските. Част от гостите в предаването имаха други позиции. Нормално и уважително. Обаче, според мен, PR-експертът беше в голяма степен прав. Защото дори пътуването със самолет, разхождането по улици, различни от българските, си е преживяване. Мнозина ще се засмеят, но на бригади в Англия, примерно, има хора от всички краища на България, и почти нито един от София. За столичните младежи и тези от провинцията перспективите са различни.
Отдавна светът е глобално село, макар че той е такъв най-вече за хората с достатъчно средства или пътешествениците, чиято единствена цел е пътуването. Ние все по-често сме „селяни”, газещи далечни земи. Хубавото е, че не малка част се връщат и то променени – емоционално и не на последно място – финансово.
