Жив е той, жив е…! Почитаме Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България

Навършват се 149 години от героичната смърт на един от най-силните родолюбци – Христо Ботев. Освен истински патриот, платил с живота си за свободата на България, Ботев е титан на мисълта и гениален поет. Всяка година на 2 юни почитаме паметта на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. И тази година в цялата страна в 12:00 ч. сиренната система ще бъде задействана в продължение на 2 минути. При подаването на сигнала всички пешеходци и пътни превозни средства в населените места следва да преустановят движението си по улиците и площадите, като останат на място.

Да спрем, да сведем глава и да помълчим пред святото дело на знайните и незнайни герои!

В Панагюрище Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България ще бъде отбелязан с художествена програма от възпитаници на Центъра за подкрепа за личностно развитие пред Вечния огън на Мемориален комплекс „Априлци“ в 11:30 часа. След изпълненията на учениците ще бъдат положени венци и цветя от обществени, политически, образователни и културни организации и институции и от отделни признателни граждани.

Публикуваме една от гениалните поетични творби на Ботев.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро, де е Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!