Така е в живота – довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш сам себе си.
Ние, хората, нямаме ясна, а понякога и никаква, представа за същността на думите приятелство, любов, истина, доверие. Приемаме по същество, че те са нещо, разбиращо се от само себе си, което нито има нужда от определение, нито от мислене. А как да определим дали някой ни е приятел, когато не знаем какво е приятелството? Как определяме дали обичаме някого, след като не знаем какво е любов? И как приемаме доверието като добродетел, след като не знаем какво е доверие?…
В навечерието на светлия християнски празник Въведение Богородично или Денят на християнската младеж и семейство, ми се иска отново да повдигна темата за вярата и доверието. Какво е семейството, ако не… вяра и доВерие. Вяра до вярата. Усещането за уют и щастие и радостта от това, че си срещнал Човека. Човекът, който е срещнал теб. И е останал до теб и с теб.
Въведението на Дева Мария в храма е нейната среща с вярата. Доближаването й до вярата. И оставането й в нея.
Доверието й, че вярата също остава в нея.
Мария във вярата и вярата – в Мария.
ДоВерието.
Етимологичното разглеждане на думата доверие не може да се случи с отсъствието на думата вяра. Доверието чисто и просто е среща. Среща с другия. Доближаване ДО него. С вяра. И До Вярата – с душа. Вяра, че срещата ще докосне същността ни и ще ни донесе познание. За човека и нас. Доверието е нищо повече от една среща – на двама души и на верите им. И тук ми иде да поизменя и затананикам рефрена: ”Ако до всяко същество и вярата му застане поне още едно!”
Ех, какво доверие ще настане тогава!…
Ех…
Доверието по същество е етична категория, но във взаимоотношенията притежава психологичен потенциал с изключителна, трансформираща чувствата и отношенията, мощност. При нас – мислещите хора – доверието не съществува априори. То е нещо, което трябва да се заслужи. Не е достатъчно да твърдиш, че човека до теб (приятел, любим или просто колега), може да разчита на теб. За да спечелиш доверието му, е необходимо да си готов и да го доказваш всеки ден. Сигурна съм, че за много от нас това звучи прекалено, да не говорим за това, че би могло да бъде и безкрайно досадно и уморително. Но в крайна сметка ние сами избираме дали човекът до нас да е човекът с нас или просто човекът до нас.
С нас и до нас.
Доверието има и друга уникална характеристика. То е една от малкото изключително важни ценности, както за личното, така и за професионалното ни реализиране. Ако се замислите, вероятно ще установите, че такива характеристики са изключително малко. За да се реализираш професионално, например, не е необходимо на работното ти място да те обичат, да ти бъдат приятели или дори да те харесват – необходимо е обаче да могат да се доверят на професионалните ти умения, защото ако нямат доверие в тях, си загубен.
Позитивната психология доказва, че да да се чувстваме щастливи е препоръчително съотношението между позитивните и негативните емоции да е 5:1 в ползата на позитивните. Това парченце знание ни е достатъчно, за да отворим вратите на щастието по-широко и да го пуснем в живота си. Същото се отнася и за вярата. Ако съотношението доверие-недоверие в нас е 5:1 в полза на доверието, шансът до нас да застане едно същество с вяра е повече от задоволителен.
И зашеметителен.
И вратите вече сами ще се отворят.
Веднъж прочетох някъде, че доверието всъщност не е качество, чувство или етична категория, а състояние на отношенията между двама души в определен момент. Не знам дали можем да приемем, че това е така. Тези думи обаче ми напомниха известния афоризъм, приписван на Сократ, който, когато го попитали защо хората са лоши, отговорил: „Защото никой не иска да бъде добър към другите, преди те да са добри към него!”. Така е и с доверието – никой не иска да се довери първи. За съжаление изглежда, че една голяма част от хората изобщо не са в състояние да се доверяват. Това е умение, което не знам дали можем да придобиваме. Но знам, че сме в състояние да го изграждаме. Единствено малките деца (от 0-6 години), гласуват доверие по принцип. Всъщност, дори и за тях не можем да твърдим, че съзнателно се доверяват. По-скоро не са в състояние да възприемат концепцията, че някой може да ги предаде. След този период, априорното доверие постепенно започва да се губи и у тях. Първоначално губят доверие у чуждите хора, а в последствие кръга на доверениците се стеснява все повече и повече, докато достойните за него останат по-малко от пръстите на едната им ръка… Звучи трагично. Всъщност Е трагично.
И все пак – доверието може да се изгради. Може да се заслужи. Но за целта трябва да се борим за него. Ние да се борим за доверието на хората, на които държим и те да се борят за нашето доверие. Да се срещаме ежедневно с тях и вярата им, че ни вярват. Да застанем до тях… с вярата си, че им вярваме.
До вярата – с вяра.
ДоВерие.
Като всяка ценност с изключително висока стойност в живота ни и доверието иска от нас да заплатим изключително висока цена за съществуването му. Когато някой ни каже, че ни вярва, в повечето случаи той изразява не действителното си доверие в нас, а несъзнаваното си силно желание да му докажем, че може да ни вярва.
Затова, нека всички си платим цената – струва ми се, че си струва.
Радостта от съществуването на другия се крие в доверието.
И тъй… нататък?
=============================================================
Материалът не претендира за изчерпателност и гледната точка в него ангажира с категоричност единствено мен като негов автор. В него са използвани мои лични разсъждения и позовавания върху разсъждения и статии по темата на психолога Добромир Димитров.
АВТОР: Дарина ДЕЧЕВА