ДНЕС се навършват 120 години от началото на Илинденско-Преображенското въстание. Поклон пред героите!

През 1903 г., 10 години след своето създаване, Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) решава, че е настъпило времето за въстание срещу Отоманската империя. То е резултат на острата реакция на българския народ срещу решението на Великите сили (Великобритания, Русия, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия) областите Македония и Южна Тракия да останат в пределите на Османската империя след края на Руско–турската война, довела до Освобождението на България. Борбата срещу това решение, взето по време на Берлинския конгрес от 1878 година, придобива организиран характер със създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в Солун и гъста мрежа от революционни комитети на тамошното българско население.

След спорове между водачите дали въстанието да се води като партизанска война, както иска Гоце Делчев, се налага мнението за перманентно повдигане на целия народ.Началото на Илинденско-Преображенското въстание е на 2 август. Първи и масово въстава Битолският революционен окръг, после са обхванати Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско (днес в границите на Северна Македония). В Крушево е обявена република, в чието управление са поканени представители на всяка една етнорелигиозна общност в града – българска, гръкоманска и влашка. Макар да просъществува едва 10 дни – от 3 до 13 август 1903 г. тя е считана за най-големия успех на въстанието. Революционното движение се разраства в Солунски окръг към Струмица и в Скопско. На 18 август – Преображение, пламва въстанието на българите в Одринска Тракия. Последен се включва Серски окръг (днес територията му е в границите на две държави – България и Гърция) – на 27 септември – Кръстовден.

На 17 септември 1903 г. щабът на въстанието моли София да обяви война на Турция. Под натиска на Великите сили и заплахата за нападение от съседите, България, която не е готова за война, изразява само дипломатически протести срещу насилията над въстаналото българско население. За два месеца над 26 000 въстаници водят в Македония и Тракия 289 сражения срещу 350 000 султанска войска. Жертвите са огромни. Изгорени са над 200 села и градчета. В България бягат над 30 000 души.

В книгата „Освободителните борби на Македония“ участникът във въстанието Христо Силянов пише: „Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода.“