Водещи новини
Дарина Дечева

РАЗМИШЛЬОТИНИ НА ТРАЛАЛЕЖА ЗА ПРОШКАТА

Дарина ДЕЧЕВА

Oксфордският речник на английския език определя прошката като „снемане на всички обвинения и отказване от всякакви претенции за обида или дълг”. Всъщност до голяма (да не кажа в пълна) степен прошката е наложена като термин в религията и като норма в общуването между хората в социума. А личната ми дълбока истина за нея е, че това е най-бързият и лесен начин… да останем ”добри”. На това са ни учили още в най-ранната ни възраст – „добрите” хора винаги прощават, те са великодушни, те остават „над нещата”. Истината е, че можеш да прецениш какви са нещата, само ако си вътре в тях, ако останеш там достатъчно дълго време, за да се очувствиш. И опринадлежиш към нещо или някого.

Колко пъти всъщност прощаваме, а дълбоко в себе си оставаме гневни и неовъзмездени? Прошката е най-лесният начин за прикриване на истинските ни чувства – възмущение, гняв, отвращение дори. А в същото време някъде дълбоко, в най-интимните кътчета на душата ни, всъщност ни се иска да крещим: ”Несправедливо е!”. Изпитваме агресия, която се стремим да потискаме, защото „добрите” хора не са агресивни. А потискането на агресията поражда нова агресия – към другите и към самите нас. Стараем се да бъдем добри хора, защото те са тези, които прощават.

Да, ама не, драги ми. Колко пъти в годината се опрощаваме взаимно? На Сирни Заговезни. И продължаваме постарому отново – до следващата година. А междувременно яростно и като за световно трупаме нови и нови поводи за „прошки”. И това ни прави по-добри? Простете, но не мисля така. Прави ни обаче все по-виртуозни по отношение на модела „грешка-прошка”. И безспорно – по-последователни в следването му.

Прошката не е нищо повече от една маска, която нахлузваме върху лицата си винаги, когато искаме да ни признаят за „добри”. Не искаме да бъдем „лоши”, а да се видим като идеално, съвършено същество. Съвършенството е вярване за това какви трябва да бъдем. Желанието за промяна към по-добро всъщност е потвърждение, че нещо с нас не е наред. Така започваме да се наказваме и осъждаме още повече. А промяна настъпва едва тогава, когато успеем да наблюдаваме какви точно сме с топлота и съчувствие – без осъждане и без желания и предразсъдъци.

Прошката безспорно е изцеряваща за мнозина и аз не отричам това им право, но и също така тя е начин да се защитим от реалността, да я игнорираме, да я притулим с пръст. От позицията на искащи прошка, виждаме как с този жест човекът срещу нас „пораства”. Става все по-голям и по-голям, защото с иска си вече сме му дали позицията на привилегирован. Вече сме го издигнали на по-високо стъпало от нас самите. Вече сме го признали за „по-висок”, за „по-добър”. А балансът се постига само, ако сме в позицията „равни”.

Позицията на привилегирования също е неблагоприятна – и за нас, и за него. Защото той (за разлика от нас) има правото на две възможности – или да отхвърли иска ни, или да го приеме. И с това признава неравенството помежду ни. Даващият „прошка” автоматично приема позицията „добър”, искащият – позицията „лош”. Така оставаме завинаги в капана на борбата между доброто и злото.

Прошката  не означава да махнеш с ръка – „Било каквото било”. Такава позиция винаги ще ни връща към думите от Стария завет, че „… трябва да прощаваме до 77 пъти”.

Прошката е просто… продължаване. Прошка е, когато не гледаш назад с обвинения, ярост, а със способността да съжалиш човека, на когото доскоро си искал да мъстиш. Прошка е да кажеш с радост за себе си: ”Не, благодаря – радвам се, че мога и без това!” Прошка е да да се отдалечиш като не забравиш.

Паметта е първото стъпало в процеса на опрощаване.  Нищо не ни дава повече увереност от това да се научим да помним, забелязваме и приемаме съмненията си. Нищо не може да ни накара да раждаме повече любов от наблюдаването на липсата ù. Прошката е нищо повече от стратегия за избягване на конфликт, тъй като страхът от конфликт е сигурен начин да се защитим от нараняване. А само един конфликт може да ни накара да се развиваме и растем. И да се движим. Движението е единственият сигурен начин, за да не… замръзнем.

В желанието си да бъдем съвършени ние се превръщаме в пленници на вечното желание да променим онова, което приемаме като несъвършено, и в резултат на това „раждаме” доволно/и усложнения. Съвършенството е задача, непосилна за много от хората през повечето време.

Окончателната прошка не означава да се предадем. Просто означава, че не очакваме нищо. Не искаме нищо. Просто преставаме да носим маска, да сме фалшиви. Реагираме само и единствено от гледна точка на собствената ни сигурност. Не изтриваме спомена, а продължаваме. Заминаваме далеч от „там и тогава”. Защото не е едно и също да простиш еднократен процес, или системна злоупотреба. Откъсването на случката от мислите ни, свалянето ù от сцената, дистанцията – те носят покоя. А покоят е мир – със себе си и с другите.

Да прощаваш на другите помага единствено на теб. Прошката не е да кажеш: „Каквото направи с мен е ОК за мен.“ Прошката е да отговориш: „Няма да позволя това, което направи с мен, да съсипе моето щастие завинаги“. Това не означава да изтриеш миналото, или да забравиш какво се е случило. Това не означава снизхождение или великодушие. Това означава, че освобождаваш негодуванието и болката, и вместо това предпочиташ да се поучиш от инцидента и да продължиш напред с живота си. Иначе те очакват още 76 такива постъпки от другите и 76 прошки за тях от теб. Непосилно, нали?

Берт Хелингер, немски терапевт и създател на метода „Фамилни констелации”, дава съвършено различен от общоприетия поглед върху прошката. В книгата си „Скритата симетрия на любовта“ той споделя своя опит за това, което помага на семейните системи и човешките взаимоотношения да процъфтяват:

„…преждевременното помиряване и прошка пречи на конструктивния диалог, когато покрива или отлага конфликт и остава последиците от него на останалите членове на семейството или системата. Това е особено деструктивно, когато този, спрямо когото е било съгрешено, се опитва да освободи съгрешилия от неговата или нейната вина, сякаш жертвите имат тази сила. Когато е необходимо помирение, човекът, срещу когото е съгрешено, не само има право да изисква изкупление, но и задължението да го изисква. И, обратно, човекът, който е съгрешил, не само има задължението да носи последствията от своите действия, но също така и правото да го направи.”       

Прошката изисква твърде голяма жертва за собственото ни щастие. А собственото ни щастие е път, процес, който ни води единствено към нас самите – не струва ничия жертва.

Осъзнавам, че това тълкуване на прошката е малко по-различно от онова, което обикновено сме свикнали да мислим по отношение на нея.

Но като такова, дава възможности за решение. И избор.

Отново и пак.

Съзнателен финал.

И тъй – нататък?

Вижте още

Литературна среща с акад.Благовеста Касабова предстои в гр.Стрелча

инж. Радка ЕНЧЕВА-КОЧЕВА, РЕКИЦ „Читалища“ На 13 май „Литературният поход в читалищата на Пазарджишко“ спира …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви покажем съдържанието, което Ви интересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия.