OshtePan Новините от Панагюрище и региона
В една от моите командировки до Великобритания имах среща с колега, който ме покани у дома си на чаша чай. Когато слязохме от колата, аз се озовах пред една обикновена британска къща –
ниска, прихлупена, почти неугледна. Тогава си помислих: „Бедният човечец, колко ли му е неудобно да живее тук?“
Той ме въведе в хола, почерпи ме с чай и след това ми каза: „Искаш ли да ти покажа моето съкровище?“ Слязохме в един полуприземен етаж и, когато отвори вратата, аз онемях. Не бях виждал толкова много книги на едно място. Той имаше стая, около 25 квадрата, пълна със стелажи с книги. Каза ми, че има около 8 000 тома богословска литература в тази стая. Дотогава не бях виждал толкова голяма частна библиотека.
Той ме въведе в хола, почерпи ме с чай и след това ми каза: „Искаш ли да ти покажа моето съкровище?“ Слязохме в един полуприземен етаж и, когато отвори вратата, аз онемях. Не бях виждал толкова много книги на едно място. Той имаше стая, около 25 квадрата, пълна със стелажи с книги. Каза ми, че има около 8 000 тома богословска литература в тази стая. Дотогава не бях виждал толкова голяма частна библиотека.
Това, което отвън изглеждаше невзрачно и неугледно, отвътре се оказа богатство, за което аз не можех и да предполагам.
За нещо подобно става дума и в нашия пасаж. Отвън хората си мислят, че се събираме тук, вв църквата, защото сме отчаяни от живота и нямаме с какво друго да го осмислим. Сигурно си мислят, че сме се побъркали да вярваме в Бог, Който не се вижда. Да се уповаваме на книга, която е толкова стара, че не се знае кой и кога я е писал. Да се наричаме братя и сестри, при положение, че сме толкова различни.
Апостол Павел обаче ни приканва да влезем вътре и да видим красотата на благовестието. Да видим какъв е смисълът на нашата вяра и какво произвежда тя. На Кого дължим всичко и какво ни е приготвил Той. Да разберем как да се справяме с натиска на ежедневието си. Нека да проследим апостола, докато отваря дверите на това прекрасно нещо, наречено христянски живот!
* * *
В Своята милост и благодат Бог е подарил на Църквата богослови, които Той е укрепил за призванието им и ги е надарил с посвещение на Него и Неговото Слово. Дал им е изобилно от Своята мъдрост и чрез тях е прославял и продължава да прославя Името Си. Най-големият богослов на Христовата Църква изобщо е апостол Павел. Той не е написал хиляди страници литература, но под въздействието на Святия Дух е оставил книги, които са влезли в канона на Свещеното Писание. Освен че е изключителен богослов, апостолът е и пастир, евангелизатор, мисионер, слуга на Христа, който е готов да живее и страда за своя Спасител. Проследявайки живота му, можем да видим неговото желание да говори за Иисус на всеки – на учения и на неукия, на евреина и на езичника. Виждаме го в непрестанна молитва за вярващите. Даже и от затвора той е насърчение за всеки, докоснал се до творбите му.
Без съмнение едно от най-забележителните му писма е посланието до църквата в Рим. Той пише от Коринт (16: 1, 2; 1 Кор. 1: 14), където отсяда на път за Йерусалим, отивайки да занесе даренията на вярващите за църквата там (15: 25; Деян. 24: 17). Според историческите справки той вероятно пише посланието си в периода от 55 до 57 г. след Христа (20 – 25 години след Неговото възнесение).
Павел счита, че е завършил “делото на благовестието” в Мала Азия и Македония (15: 17 – 23). Сега той иска да продължи на запад и да достигне до Испания, където също да проповядва за Христа (15: 24). По всяка вероятност той се надява да привлече църквата в Рим за своя “църква-майка”, където и да базира служението си (15: 24). Но вярващите там преминават през определени трудности…
Противно на някои традиционни схващания, църквата в Рим не е основана от Петър и Павел (1: 8 – 13). Вероятно доста евреи са живели и са се препитавали в столицата на империята. Лука ни казва, че в деня на Петдесетница юдеи и прозелити от Рим са били докоснати от Божия Дух и са се върнали по домовете си, като са дали началото на Христовата църква там (Деян. 2: 9, 10). Случва се обаче нещо ужасно! Според историка Светоний, през 49 г. сл. Хр. император Клавдий изгонва всички евреи от Рим по обвинение за бунт под ръководството на “Крестус”, имайки предвид Христос (или по-скоро Неговите последователи). Клавдий управлява Рим от 41 до 54 г., когато най-вероятно бива убит и на негово място се възкачва Нерон. По времето на Нерон (поне в началото), евреите започват да се завръщат в столицата и се опитват да подновят делата, с които са се занимавали и преди. Разбира се в този период от време нещата в църквата вече са се променили. От събрание на вярващи предимно от еврейски произход, сега тя е с мнозинство от християни неевреи (1: 13). Там вероятно са възниквали въпроси за това кой е с по-голямо предимство и с кого Бог продължава да работи.
Затова Павел пише посланието си – за да разкрие на християните Божията вярност и праведност. Той насърчава вярващите в Рим да живеят в единодушие, да не се гордеят (11: 13 – 24). Апостолът моли силния във вярата да подкрепя и обича слабия (14: 1 – 15: 13). Когато завършва писмото си, той се обръща към домашните църкви и иска да поздравят вярващите там от негово име (16: 3, 7, 10, 14, 15). Ако се вгледаме по-добре, ще видим, че се споменават имена на хора и от еврейски, и от нееврейски произход. Накрая авторът заключава: “Поздравете се един друг със свята целувка. Поздравяват ви всичките Христови църкви” (16: 16).
В своето служение и богословие Павел е уверен, че Църквата трябва да бъде едно Тяло Христово, което да се състои от евреи и неевреи, от роби и свободни, живеещи заедно, като Божие семейство. Това ясно личи от стремежа на апостола да насърчи християните “езичници” да направят дарение за църквата в Йерусалим, за своите събратя евреи (Деян. 24: 17; Римл. 15: 25). По тази причина Павел пише на вярващите в Рим, че и евреи, и неевреи са под един грях – този на Адам (3: 9). Според него и евреи, и неевреи разчитат на една и съща благодат – тази на Христа (3: 21 – 26).
На този фон апостол Павел изгражда своя аргумент за това, че няма никой праведен и че независимо от нашия произход, ние всички не можем и не заслужаваме Божията слава. Като казва това, той допълва, че никой човек не може да се приближи до Бога, но само този, който пристъпва с вяра. Както Авраам повярва преди даването на закона и преди обязването си, и така се оправда, така и всеки човек, ако иска да бъде оправдан от Бога трябва да повярва в Него и в Неговия Син и да се покае за греховете си.
* * *
И тук в началото на пета глава апостола отваря вратата за да ни въведе във вътрешността на света на Бога. А сега, казва той след като сме оправдани чрез вяра ние имаме мир с Бога (ст. 1) чрез нашия Господ Исус Христос. На това твърдение Павел ще овеси целия си аргумент в тази пета глава. Всеки човек е виновен пред Бога и ако не бъде оправдан от Него, той не може да има мир с Бога и следователно смисълът на неговото съществуване се изгубва. Затова на друго място апостол Йоан ще напише:
„Който вярва в Него, не е осъден, който не вярва е вече осъден, защото не е повярвал в Името на Единородния Божи Син.“ (Йоан 3: 18)
Представяте ли си в каква безнадежност живеят хората, които не са били познати и оправдани от Бога чрез Господ Исус Христос? За какво съществувам аз ако съм виновен и ме чака само и едниствено присъда? Защо да създавам семейство, да се развивам в професия, да изграждам дом, да имам приятели? Ако всичко, рано или късно ще свърши с думата: „Осъден“. Какъв е смисъла, ако аз живея в един затвор, наречен живот?
Колко е задължена църквата да мисли за онези, които са поробени и затворени в капана на тази безнадежност!
За нас вярващите обаче, продължава апостола, всичко е много по-различно. Чрез Господ Исус Христос ние имаме достъп до нещо дивно и красиво, което той нарича „благодат“. В Библията това понятие освен че оначава милост, то значи и Божествена сила, която подкрепя вярващия и го прави способен да живее свят живот. Не случайно апостол Павел започва и завършва своите послания като предава братята и сестрите си на Божията благодат и милост. Защото знае, че поради Божията благодат Господ възприема вярващия като че ли не е съгрешил въпреки, че е грешник. И това не е поради човешка заслуга, но по Божията воля – чрез кръстното дело на нашия Господ Исус Христос. А това значи, че вярващия има Бог на своя страна, не като Съдия, Който ще го осъди „виновен“, а като Баща, Който ще се грижи за него и възпитава. Представяте ли си: Създателят на цялото творение влиза в интимни взаимоотношения с част от него, за да обитава в него и да го съживи и му даде цел и посока на съществуване.
Само ако можем да осъзнаем това, продължава апостола, ние ще стоим в тази благодат и ще се радваме „поради надеждата за Божията слава“ (ст. 2). Гръцкият език подсилва смисъла в това изречение. Там се казва следното: „…чрез Когото сме получили достъпа чрез вяра до благодатта, тази в която стоим и се хвалим с надеждата за славата на Бога“. Павел не използва думата „надежда“ в смисъла в който понякога ние казваме: „Надявам се да се видим. Надявам се, че ще дойдеш…“ На гръцки думите „вяра“ и „надежда“ са синоними и означават почти едно и също – твръда увереност за неща, които все още не са се случили. Следователно, ние твърдо се надяваме, че както сега в начатък, един ден ще станем напълно съпричастни с Божията слава, един ден ще славим Бога както подобава. Един ден ще живеем живот за който сме били създадени – „…да прославяме Бога и да се радваме в присъствието Му завинаги“ (УИВ, Кратък катехизис, въпрос 1). Ще видим онази слава, която когато се спуснеше над скинията никой смъртен не можеше да влезе, онази от която лицето на Мойсей сияеше, въпреки че видя Бога съвсем за малко „изотзад“ (Изход 33: 23). Той искаше да види Бога, но не му бе позволено и трябваше да изчака планината на Преображеието, за да може да види Божията слава в лицето на Господ Исус Христос (Лука 9: 32). А ние се радваме, че ни е открита сега и в нея стоим. Един ден ще я видим в пълнота, но и сега стоим в благодатта с надеждата, че славата Божия ще бъде открита и на нас. Това според Павел трябва да ни кара да се „хвалим“. Защото след като сме оправдани от Бога, след като Той се е помирил с нас, вече нищо не може да откъсне нашите очи от Него и от надеждата да Го видим такъв какъвто е!
Три пъти той използва словосъчетанието „да се хвалим“ в тези единадесет стиха. Тук във втори стих – „да се хвалим поради надеждата за Божията слава“, в стих трети „да се хвалим в скърбите си“ и в стих единадесети – „да се хвалим в Бога“ – една и съща дума.
И така за три неща християнина трябва да се хвали и на три неща трябва да се радва. На първо място, за неговото състояние на помирен с Бога и оправдан грешник, който стои не самотен и нещастен в този свят, чакащ само осъждение, но е оправдан (невинен е) и е поставен в Божията благодат, с надеждата че ще види Божията слава и ще стане участник в нея. Да се хвали и да се радва, че неговия живот има смисъл, че той знае кой е и къде отива. Тази хвалба не е поради човешките усилия на вярващия. Тя е поради Божията милост към него – заслужаващия смърт.
Да, такава една истина би следвало да изпълни всеки един от нас с радост и да ни кара да се оглеждаме, за да споделим тази радост с онези, за които тя не е позната. Единствената ни мотивация да споделяме вярата с другите е, че сме осъзнали какво е направил Бог за нас грешните.
* * *
Ако нашето състояние в Христос и в Неговата благодат, разбираемо ни кара да се радваме и хвалим, то вротата употреба на словосъчетанието е малко смущаваща – да се хвалим в скърбите си – „И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост, а твърдостта – изпитана правда, а изпитаната правда – надежда“ (ст. 3, 4).
Какво иска да ни каже апостолът тук? Не считам, че ни учи да обичаме страданията и болките, че чак да им се радваме.
Думата, преведена като „скърби“ при нас всъщност означава „натиск“, „притеснение“, „утеснение“. Като знаем историческия контекст в който е писана книгата, много лесно можем да предположим, че под „скърби“ Павел има предвид преди всичко гоненията и страданията през които преминава църквата в Рим. Той насърчава вярващите да помнят, че страданията през които преминават не са безцелни, а имат смисъл. Те произвеждат нещо у страдащите – твърдост, опитност, надежда. Правят християнина устойчив и при следващата вълна от насилие, той вече знае как да реагира.
Но апостол Павел има и нещо много по-важно предвид. Думата „натиск“ означава и всекидневно притеснение, всекидневен натиск и натоварване. Всекидневен стрес. И тук възниква въпроса: Как да се радваме в нашето притеснено ежеднежие? Как да се радваме на стресирания си живот в едно грехопаднало творение?
Тъй като в началото на главата той говори за вина и оправдание, неминуемо алюзията която трябва да се направи е с Бит. 3: 17, където битиеписателя казва следното:
„…Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята заради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.“
Забележете двата наблега – „със скръб“ и „през всичките дни на живота си“. Думата „скръб“ на еврейски има същия смисъл, като тази която Павел използва в Римляни, означава „болка“, „скръб“, „утеснение“ – ВСЕКИДНЕВНО!!! Гръцкият превод на Стария завет – Септуагинта я превежда с много близък синоним, който също значи – „мъка“, „скръб“, „утеснение“ – ВСЕКИДНЕВНО!!!
От този текст става ясно, че цялото творение живее под натиска и утеснението от греха. Няма място в ежедневието, в което човека да може да избяга от греха. А това боли! Тази болка притиска човека до такава степен, че той бива смазан от нея. Отчаяно се опитва да намери изход, но такъв няма. Пее за любов и мир, но не може да ги постигне. Настоява за правда, но силните на деня все я изкривяват. Опитва се да прави уж добро, но злото е винаги по-силно от него. А това боли и води само до едно – до отчаяние. И в своето отчаяние човек посяга или към алкохола, или към наркотиците или към други забавления, за да се опита да избяга в свой свят, да разпусне от напрежението на този. Други пък си намират хобита (на пръв поглед неща хубави), които да ги накарат да избягат от света на грехопадението.
И тук проблемът не е с какво ще си запълваме времето, а защо искаме да избягаме? Човек иска да избяга, защото всичко му тежи и – което е най-лошото – в неговото съзнание няма изход от тази ситуация.
НО апостол Павел, който пише за своя живот, като живот „…в скърби, в нужди, в утеснения, в бичувания, в затваряния, в смутове, в трудове, в неспане, в неядене….“ (2 Кор. 6: 4б, 5) може да ни насърчи да се радваме и да се хвалим, защото за нас изход има. Изходът е първо, че чрез страданията на ежедневието ние се доближаваме до Бога. Защото само посред стресиращия пулс на живота, вярващия човек си задава основни въпроси за своето съществуване (Кой съм аз? Защо съм тук? Къде отивам? Защо страдам? Какъв е смисъла на болката?), които неминуемо го карат да търси дълбочината на отговорите само от Бога – единствен знаещ началото, края и смисъла на всичко случващо ни се. На второ място изходът от страданията е подкрепен от истината, че ние сме възлюбени от Бога и че един ден те ще спрат за нас. Ние страдаме тук – ВРЕМЕННО! Той ги нарича „привременни стадания“. И тази надежда, казва апостол Павел не посрамява, „…защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения ни Свят Дух.“ (ст. 5). Имаме гаранция, защото сме запечатани от Него и за Него завинаги.
За невярващия човек страданията няма да спрат, те ще бъдат вечни. Примката около врата му се затяга с всеки изминал ден на тази земя. Болката се увеличава, безнадежността също. Виждал съм го в живота на много мои невярващи приятели и роднини. Предполагам и вие също…
За вярващите, апостол Павел пише:
„…сега, когато се оправдахме чрез Неговата кръв, ще се избавим от Божия гняв чрез Него. Защото ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени ще се избавим чрез Неговия живот!“ (ст. 9, 19).
Той подкрепя своето твърдение с един исторически факт, а именно смъртта на Господ Исус Христос за нас. Интересно, че тези четири изречения в стихове от 6 – до 8 завършват с една дума на гръцки – умря. Можем да ги прочетем по следния начин:
„Понеже, когато бяхме още немощни, на определеното време Христос за нечестивите умря…
защото едва ли ще се намери някой за праведен човек да умре…
при все че е възможно да дръзне за добрия някой да умре…
Но Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато бяхме грешници за нас Христос умря.“
Усещате впечатлението, което иска Павел да остави у нас – да запомним цената с която сме били купени. И да се радваме, че това вече се е случило, че това е неоспорим факт, защото Христос не само е умрял, но е и възкръснал.
Апостола казва, че Христос е умрял, но че Той е умрял с една определена цел – да ни примири с Бога, да отнеме Неговия справедлив гняв от нас и да ни облече със Своята правда. Много е интересно, че думата в гръцкия език за примирение се превежда като „размяна“. Да се примириш, или помириш с някого значи да замениш една реалност с коренно противоположната. Ако сме били подваластни на Божия гняв, ние сега сме помирени с Него. Ако не сме били оправдани от Него, сега сме оправдани. Ако сме нямали мир с Него, сега имаме. За апостола това всичко става на Кръста – там където Божия Син умира за нас.
Тази историческа реалност на Голготския кръст променя всичко. Тя дава смисъл на живота ни. Тя не ни кара да бягаме от него, а въпреки страданията и напрежението да стоим в него, облечени с Божията правда и благодат и да гледаме Божията слава, като даваме надежда и на другите около нас. Тя ни кара да стоим ВЪВ Бога, въпреки страданията, защото се уподобяваме на Христос, Който пострада на Кръста, като се остави да бъде бит, да бъде повесен на дървото, да бъде прободен с копието в сърцето и да пролее кръвта си за нас.
* * *
Затова Павел и заключава:
„И не само това, но се и хвалим в Бога чрез нашия Господ Исус Христос, чрез Когото получихме сега това примирение“ (ст. 11).
Ако да се хвалим и радваме поради това, че сме в мир с Бога е нещо величествено, ако да се хвалим в скърбите на този живот, защото те ни водят при Бога е нещо невъобразимо, то да се хвалим в Бога, както ни съветва Павел е нещо необяснимо и толкова красиво!
Оставени сме безмълвни от този трети повод за радост и хвалба. Той ни поставя в едно място в което се виждаме като части на жив организъм, виждаме се като части от Бога. За църквата същия този апостол пише, че тя е тялото на Господа:
„Защото както тялото е едно, а има много части и всички части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни се кръстихме в един Дух, да съставляваме едно тяло [т. е. Христос]…“ (1 Кор. 12: 13).
Затова Павел настоява, че след като сме в мир с Бога и стоим в Неговата благодат поради размяната на кръста, във Христос, сега сме части един на друг и части от Него. Следователно ние се хвалим ВЪВ Бога, като части от Неговото Тяло – Църквата.
Били ли сме някога благодарни и радостни затова, че сме части от църквата, че сме части един на друг? Че можем да си имаме доверие и да споделяме радостите и болките си, че когато някой страда ние можем да се молим за него/нея. Ако някой е радостен можем да станем части от неговата радост. И това е чудесно! Да знаем, че до себе си имаме хора, на които можем да разчитаме, на които можем да се доверим, с които ще бъдем завинаги във вечността!
Ще ми кажете: Станиславе, не виждаш ли колко много проблеми има в църквата? За каква радост говориш, когато сред нас има завист, недоверие, неизказани страхове и грехове, непростителност и какво ли още не…
Аз мисля, че когато апостол Павел пише тези редове, той е наясно с греха в църквата. Той е наясно много повече от теб и мен взети заедно. И въпреки това, той съветва да не се вглеждаме в проблемите и несгодите (не да не ги решаваме и да не им обръщаме внимание, напротив, той пише много за това как да се справяме с трудностите в нашите взаимоотношения, но да НЕ СЕ ВГЛЕЖДАМЕ прекалено много в тях). Да не си забучваме главите само в тях, като губим поглед от красотата на тази величествена реалност, че сме поставени като части на Христовото тяло, на Неговата Невеста с която Той ще прекара вечността.
Ще кажете: Химера!
Не, не е химера! Това е прекрасна реалност, която ни позволява да надраснем себе си, да гледаме на другия до нас не като на враг, а като брат или сестра, които сме призовани да обичаме и за които трябва да се грижим – да се грижим да растем заедно в Господа и всеки ден да носим товарите и теготите си. Кажете ми къде другаде в света ще намерите такъв жив организъм? Кажете ми къде ще можете да видите толкова грижа и такъв стремеж да се угоди на Бога, ако не в църквата, въпреки греха на църквата?
Това само по себе си е достойно за радост и хвалба. Защото преди повече от две хиляди години на онзи кръст на Голгота стана величествената размяна на Божия Син вместо грешника, на Спасителя вместо осъдения, на праведния вместо виновния… И това промени всичко! Това промени нашето състояние, това промени нашето грехопаднало ежедневие, това промени нашето място на живот.
Каква величествена радост следва да блика от сърцата ни от тези прекрасни истини на Божието слово. С какъв живот на вяра следва да се характеризира всекидневието ни, защото Бог ни е поставил ВЪТРЕ У СЕБЕ СИ и ни е дал това право да Го познаваме и да СЕ познаваме.
Нека Бог да ни благослови да растем в познаването на тези истини всеки ден от живота си.
За Негова слава! АМИН!
Пастор Станислав АЛЕКСИЕВ
За Негова слава! АМИН!
Пастор Станислав АЛЕКСИЕВ
