OshtePan Новините от Панагюрище и региона
В пепелта се раждаха, готови всеки ден за бой
души, поглъщащи навред що видят
без мисъл, без покой
и корена не знаеха
на туй, що в тях живееше,
а искаха, желаеха…
Стресът в живота е неизбежен и представлява особено взаимоотношение между личността и средата.Това, което е стресиращо за един човек в определен моменто от живота му, може да не е стресиращо в друг момент. Стресът е баланс между изискванията от околната среда и индивидуалните способности за правяне с тези изисквания. И, ако постоянният стрес ни кара да се чувстваме дезориентирани, безпомощни и напълно износени, това вероятно е синдромът на професионалното изпепеляване – Бърнаут.
Това е изхабяването от ежедневни сблъсък със страданията на хората и оставя трайни следи върху психиката на един лекар, с които той свиква да живее, неосъзнавайки своята коравосърдечност, празнота, липса на мотивация и безполезност.
В развитието на състоянието се минава през фазата на „меден месец“, в която се чувстваш въодушевен и обичащ своята професия. После минаваш през фазата на пробуждане – започваш да осъзнаваш, че първоначалните очаквания са били нереалистични. Работиш усилено, но увеличеното старание и време на работа не променя нищо. И започва умората, оттекчението, съмненията в собствената ни компетентност и способности, загуба на самоувереност. Изпадаме в тревожност и депресия.
Следва фазата на преживяване на чувството на провал, когато започваш да мислиш за бягство от ситуацията чрез напускане на работа. Налице е чувството за пълно физическо и емоционално изтощение.
Колко от нас са се събуждали сутрин с усещането, че денят е същият като предишния, че проблемите са едни и същи. Тръгвайки си от работното място, всеки от нас се прибира в дома си с усещането за несвършена работа и не рядко с чувство за безизходица.
Едва ли има човек, който, в мигова на слабост, не е връхлитан от въпроси като: какво правя; защо живея така; при всичките усилия, които полагам за по-добър живот, защо всичко, каквото правя, се разпада; какъв е смисълът от моите усилия и как да продължа напред? Усещаме как годините летят, а не знаем защо сме живели и какво ще остане от нас.
Всъщност в тези мигове на слабост, искрицата в нас проговаря, разклаща ни, за да ни пробуди от съня, от нереалността на живота, който водим.
Какво правим ние?
Бягаме от този вътрешен глас, от въпросите, търсим си нови ангажименти, все нещо правим, бързаме, суетим се… Боим се да спрем за миг, за да не ни застигнат въпросите, които ни ужасяват.
Отрицателната енергия, която ежедневно се поема от контактите с болните, еднообразието на битието, чувството за неизбежност, предначертаността на живота ни, „клетката“, от която не можеш да се измъкнеш… Привикнали със своята свикналост, да извървяваме всеки ден един и същи път.
И така, лутайки се в тези въпроси, стигаш до явлението „феникс“ – може и да възкръснеш като фенис от пепелта, но тов изисква време, човек се нуждае от почивка и облекчаване на напрежението. За успешното излизане е необходим реализъм в очакванията, стремежите и целите. И новите, приспособени, цели и стремежи трябва да бъдат лично осъзнати, а не вменени. Необходима е ипомощ от околните, подкрепа от близките, намиране на други заниманиия за реализация.
Необходим е баланс между професионалната кариера и хармонията в лиичния живот.
Изпепеляването е възможност да преоткрием това, което ни прави истински щастливи. Да преосмислим нашите мечти, постижения и надежди. Изпепеляването е моментът, в който трябва да намерим вярната пътека и да продължим напред – с усмивка и вяра.
И накрая отваряме една скобка – написаното се отнася предимно за по-чувствителните и отдадени на професията си хора, за милосърдните, за тези, които нямат нито вуйчо Владика, нито покровител, който да им подсигурява кариерно развитие и титли. На безсърдечните и бездушните изпепеляващата любов към професията е чужда.
Предложеният материал е въз основа на споделено
от хора с различни професии, включително и лекар,
който влезе в ролята на консултант
