OshtePan Новините от Панагюрище и региона
Притчи 6:16-19:
„Шест неща мрази ГОСПОД, даже седем са мерзост за душата Му:
1) надменни очи
2) лъжлив език
3) ръце, които проливат невинна кръв
4) сърце, което крои лоши замисли
5) нозе, които бърже тичат да вършат зло
6) неверен свидетел, който говори лъжа
7) и оня, който сее раздори между братя.”
гордост, завист, ненаситност, похот, гняв, алчност и мързел.
Седемте т.нар. „смъртни гряха”. Те нито са единствени грехове, нито са единствено смъртни. Това са просто пагубните пороци, които „излизат от сърцето“ (Мат. 12:45, 15:19; Марк. 7:21) и на изброените от ап. Павел грехове (Рим. 1:29-31).
Похот на плътта – чревоугодие и сладострастие.
Похот на очите – скъперничество, завист и алчност.
Житейска гордост – горделивост, гняв, леност.
Всякакъв друг грях е следствие на горните (Марк Аврелий)и всичко друго произхожда от тях.
Всеки грях е породен от страсти. Страстта е следствие на емоциите ни. А емоциите са продукт на чувствата ни.
Чувствата, както знаем, са неконтролируеми. Нямаме власт над тях. Техен израз е поведението ни. А поведението ни е единственото нещо, което можем и следва да контролираме. Своето такова. Единствено и само него. Само над него имаме власт и следва да я прилагаме, ако постигнем желание за това.
Оттук и изводът – контролът на поведението води до положително еволюиране на неконтролируемите иначе страсти.
Мисълта сама по себе си не е порочна. Нито една такава. Дори онези, от които се страхуваме. Поведението ни може да бъде повод мисълта да се материализира и генерализира до акт, от който струи страх и неудовлетвореност.
В мислите на всеки неизменно се открива момент, в който страхът от Хаоса присъства. Тогава човек греши, тогава извършва онова, което в религията се нарича грях.
Разглеждани в плоскостта на психологията, седемте смъртни гряха са своеобразни защитни механизми на личността, които по принцип действат като щит пред света и зад които крием страховете и болката си от това, че не можем да ги овладеем и победим. Че не можем да заповядаме на разума да овладее бунта на сърцето, изразен по единствения му познат начин – чрез емоция.
“Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”(Лука 18:14)
Кой грях се е появил най-напред? Преди още да е имало кражби, лъжи, измами, убийства, прелюбодеяния, чревоугодие, клевета, гняв, злоба, и пр., се е появила гордостта. Един от първите и най-светли ангели Божии – Денница – се възгордял пред Бога и поискал да стане подобен на Всевишния. Гордостта го е накарала да се възпротиви на Господ и да се опита да заеме мястото му, превръщайки го в прекрасна илюстрация на един от обичайните проблеми на всички горделивци – това, което имат, никога не им е достатъчно. Но това го запратило направо в преизподнята, направило го не божество, а тъмен сатана.
Според румънския равнопостол Клеопа Илие (1912-1998) „гордостта има дванадесет дъщери: тщеславие, любопитство, превъзнасяне на ума, самохвалство, леност, дързост, лицемерно изповедание, самооправдаване, вероотстъпничество, своеволие, самочиние и пълно привикване към греха.”
По същество гордостта представлява себе-поклонение. Три са степените ù. Първата степен съставлява невинното на пръв поглед тщеславие. Най-странното е това, че тщеславието се проявява и в най-чистите и смирени хора. Те се харесват именно защото са чисти и смирени. За тщеславието няма граници и пречки. Гениално е разкрил това св. Йоан Лествичник чрез следните думи:
“Както слънцето на всички еднакво свети, тъй тщеславието с всички добродетели еднакво се хвали. Когато например аз постя, в същото време се и тщеславя. Когато пък, за да утая от другите своя пост, си разрешавам известна храна, почвам да са тщеславя с благоразумието си. Ако се облека в светла одежда, падам победен от суетността; като се преоблека пък в окъсана дреха, тщеславя се със скромността си. Почна ли да говоря, обхваща ме тщеславие; поискам ли да мълча, така се предавам на тщеславие. Накъдето и да захвърляш тоя трън, той все ще има бодили отгоре, на върха”.
Втората степен на гордостта е надменността. Надменният човек е една идея „по-висок” от тщеславния. При него и удоволствието от задоволения инстинкт е по-голямо, но и замайването на главата е по-значително – от по-голямата височина най-вече. Надменността е майка на тщеславието, тъй както жабата следва в развитието си поповата лъжичка. Ако тщеславието се задоволява с безгрижно махане с опашчица и плуване насам-натам в блатото, надменността не може да не скача и да не кряка. Тщеславният човек се задоволява само с това да харесва всичко у себе си, а надменният дотолкова е влюбен в себе си, че не само безкрайно се любува на своите качества, но в действителност не харесва почти нищо у другите.
Третата и най-пагубна степен на гордостта е възгордяването до степента на божественост.
„Гордостта се отнася повече към мнението ни за нас самите, а суетността към онова, което бихме искали другите да мислят за нас.“ („Гордост и предразсъдъци”, Джейн Остин)
Всъщност гордостта е като всяко едно човешко качество, а то – като всяка една човешка емоция. И като всяка една емоция се проявява, преди разумът да е поел контрола над сърцето.
Както има човек и човек, така има гордост и гордост. Има себеудовлетворяващата гордост, като тази от успехите ни след добре свършената работа, която ни дарява с чувството за удоволствие и радост. На нея е редно да се отдадем изцяло, защото тя води до израстването ни като личности.
Но има и гордост, която те кара да гледаш на останалите „от високо”, да ги смяташ за по-недостойни и неспособни от теб самия, да ги гледаш със снизхождение и презрение.
Това е пример за двата типа гордост от социална гледна точка. От клинико-психологична гледна точка естественото разделение е съответно на нормална и патологична гордост. И двете разделения за пореден път навеждат на мисълта, че разглеждането на което и да е човешко качество от гледна точка на полярността „добро-лошо”, води единствено до объркване и емоционално травмиране и ригидност.
Няма сфера на живот, в която да не се проявява гордост. На практика не съществува и човек без гордост. Просто при повечето хора тя се включва селективно на базата на личностната характеристика. Нормалната човешка гордост от добре свършената работа е необходима личностна черта, която укрепва самочувствието. Самочувствието, което ни е необходимо, за да живеем относително в мир със себе си и околните.
Проблемите се появяват, когато гордостта се превърне в доминираща черта на характера. Възможно е да я овладяваме, стига да не е достигнала в развитието си до последния, трети етап. Начинът на противодействие е като се атакува не самата гордост, а скритите мотиви, които я пораждат. Ако близките ни същества страдат от нея, е необходимо да открием за себе си най-силните им страхове и да се опитаме да нормализираме интензивността им с непрекъсващи във времето прояви на любов, внимание и създаване на сигурна среда за съществуването им. Но има и хора, които не могат да се справят сами с нея, въпреки старанието си. За тях важи същото, което е направил Бог с Адам и Ева, когато са били в Рая – забранил им е да ядат плодове от дървото на познанието. Направил го е, защото плодът още не е бил узрял за тях. Ако перифразираме известната поговорка „Отдайте КесаревотоКесарю, а Божието Богу” – отдайте патологичната гордост на човек на травмите и емоционалната му незрялост. И не хранете прекалено гордостта им – нито пък своята.
На такива хора е необходимо да спечелим доверието и да овладеем разрушителните тенденции в мисленето им. Едва тогава те ще имат шанс да осъзнаят дескруктивната природа на гордостта си и в тях да се породи желание да се преборят с нея, опирайки се основно на помощ отвън.
„Нормалната“ гордост произтича от фактите (напр. успяваме), а патологичната се подхранва от самооценка и поражда претенции. Т.е. от разсъжденията дотук***, гордостта е състояние, в което човек претендира за по-висок социално-психологически статус на основата на нереална оценка на съотношението между неговата стойност и стойността на околните в даден контекст. Затова и гордите остават сами (виж Максим Горки, „Лара“). Те предявяват претенции към околните, които са неприемливи и не са основани на реалността. Гордостта възниква по един прост механизъм – вместо да постигнеш резултати и да ги предоставиш за оценката на околните, си изграждаш представа за себе си, която те удовлетворява и игнорираш оценката на околните. Онтологически това е свързано с двата полюса на битието – плюс и минус. Психологически те се проектират като два типа хора – да ги наречем „донори“ и „реципиенти“. За едните психологически е по-съществено какво могат да дадат на другите, а за вторите – какво могат да получат или по-тежкия вариант да вземат от другите. Затова и на „смирените по сърце“ не им пука толкова как ще ги оценят, как ще ги уважат, на кое място ще ги сложат. Те са получили основното си удовлетворение, като са дали. Обратното – неохотно свършили нещо, реципиентите зорко гледат за отплатата.
„Вземащите“, обичайно, дишат тежко, понеже са онеправдани и кроят реванш, на който да възтържествува тяхната „правда“. Тази основа ги прави все повече и повече „отрицателни“, все по-малко и по-малко успешни на тази основа и все по-онеправдани. В корените на всички психологически и емоционални травми стои един такъв „комплекс“ на онеправданост, който дава моралната основа да се престъпват законите за възстановяване на „правдата“.
Дотук добре, ще възкликне някой – може би. Дотук е ясно – ще обобщи друг. А аз ще продължа с най-простичката истина за гордостта – не я тъпчете в най-ниските и тъмни етажи на душата си. Дайте ù шанс да съществува, да я виждате и да изучавате отраженията ù върху вас самите. Позволете ù да обитава пространството ви и вижте дали то ще ù хареса. Ако е така – тя не просто ще си позволи да поостане, а ще настоява за това и от гост, с когото възпитанието ви кара да се държите учтиво и търпеливо, ще се превърне в досадна напаст, която нагло ще превзема хищно ден след ден териториите ви. Тогава постъпете с нея точно като с напаст – борете се! Скубете я като бурен, който се увива около вас, с надеждата да ви победи по пътя ви към светлината. Тя ще расте все по-нова и по-хищна, но отново – скубете я. Тя ще ви отчайва с търпението и упоритостта си – но вие я скубете. Не хранете нито нея, нито децата ù, защото дори трохи са им достатъчни, за да тлеят.
Гордостта е част от нас и като такава най-лесния начин да я победим, е като я… приемем и разберем. Тя е наша неизмененна част през целия живот – наред с всички други части, които също носим, отглеждаме, храним. Но всяка част прави неизменното ЦЯЛО – сама по себе си нито една не е ЦЯЛО. Става ЦЯЛО в комплект с другите части, които също като нея постоянно се борят за надмощие.
Дали животът ни ще бъде трилър, хорър, комедия, драма, сапунка, жизнь, life или ще преминем през него като истерично смеещи се вещици и вещери на метли – зависи от това как и с какво задоволяваме глада си. Нашите потребностти, които могат да бъдат наши достойнства. Или гибелни пороци.
Подхранването само на една от нашите части потиска другите, те линеят, агонизират, дращят по същността ни с нокти, за да се докопат до „храната”. Но слаби и хилави, те се свиват в най-тъмните кътчета и продължават да дълбаят със сетните си сили, за да изстържат поне мъничко плът, с която да поддържат тленността си. И така ни оставят рани, рани, които трудно заздравяват в повечето случаи, отварят се при най-неподходящи условия и ситуации и кървят, кървят, кървят…
Изходът е само един, драги ми – да храним равномерно всичките си части. Да се радваме, да приемаме, че успехът на другите може да ни донесе горчивина понякога, да се самосъжаляваме, да бъдем щедри, да се гневим, да се бунтуваме, да отричаме. Да храним гордостта си наред със смиреността и вярата. Само така всичките ни части ще знаят, че НИЕ сме тези, които определяме дневната им дажба и от нас зависи съществуването им. Или гибелта им.
„Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
– И кой вълк побеждава?
– Този, когото нахраниш – отговорил старият чероки.”
И тъй – нататък?
АВТОР: ДАРИНА ДЕЧЕВА
=============================================================
Материалът не претендира за изчерпателност и гледната точка в него ангажира с категоричност единствено мен като негов автор. Освен цитираните текстове и автори в него са използвани позовавания върху статии на психолога Добромир Димитров и теологичните формулировки за гордостта в трудовете на архимандрит Серафим (Алексиев).
