Героите превръщаме в шаблон и ги убиваме отново

Павлина НАЙДЕНОВА

Има дати и събития в българския календар, за които хиляди хора от различен социален калибър и институционален ранг се изказват. Особено в социалните мрежи. Там е пълно с „всезнаещи“ и „всестранно“ развити. Те използват заучени фрази и досадни шаблони с претенцията, че са изключително начетени или функционално грамотни. Но липсват знание, познание и преживяване и през сърцето им не минава нищо. Важното е да се покажат, да имат своя „звезден“ момент пред прожекторите. И това, за съжаление, не е от вчера.

Тъжно, много тъжно ми е на определени празници. Тъжно ми е, защото няма помръдване напред, а опошляване и девалвиране. От месеци едно стихотворение на покойната Учителка по литература Красимира Василева се е заседнало в мен и не ми дава покой. Стихотворението е от поетичния сборник „ГрешнагО идеалиста“ от 1997 г. Споделям го с надежда и вяра, че има и други души, които се вълнуват и преживяват дати и събития.

ТЪРЖЕСТВА

От празници душата ми горчи.

Животът, казват, бил безкраен празник.

Облени от фалшиви светлини

в изкуствени усмивки вяра гасне.

 

Гърмят слова и музика гърми.

Под гръмките салюти на зарята

виж – в ужас кучето търчи

и се завира под кревата.

 

 

И с тих,, нечут от никой стон –

че славата тежи като окови,

героите превръщаме в шаблон

и ги убиваме отново.

 

А в манастира сред зелена тишина

Паисий не за славата е писал

и не за славата, целувайки брега,

въоръжен със меч и мисъл

 

Войводата повел е свойта чета

по кървавия път към Свободата,

и не за слава ослерял поета,

изпепелен от обич грешно -свята.

 

И не за слава и отплата

с усмивка тъжно-иронична

Вапцаров пише, взрян в дулата

„Борбата, както казват, е епична“.

 

От тържества не ни остава време

да си припмним, че и ний сме войни.

Виновно ни е тежкото житейско бреме

за хленча и пълзенето.

Но… съвестта да е спокойна!

 

Че някога сме имали титани,

че тачим своите творци.

Туй „някога“ е лютата ни рана,

която днес в кръвта крещи.

 

От празници душата ми горчи.

Жадувам делника смирено-тих – 

да давя с виното на грижата очи,

цвят да посея, да пожъна стих.