Силно вълнуващото слово на панагюрския кмет Желязко Гагов на 1 май

Братя и сестри! Българи! Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни. Но не от тежестта на времето, а от това, че сме забравили.

Забравили сме българската сила. Оная сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Онази сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и да го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна съдба.

Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски… Техният подвиг не е просто текст в учебниците. Той е болка, кръв и огън. И ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако с всяка дума не усещаме въглен в гърлото си.

Знамето „Свобода или смърт” не бе от плат. То бе обет. Беше възкресение, извезано от Райна Княгиня. С пръсти на девойка, но със сърце на светица. Тя не само го уши. Тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата. И устояха. И редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги.

Тодор Каблешков, написал Кървавото писмо като съдбописец с кръвта на убития мюдюрин. Смъртта го застига в килията. Сам, с куршум в гърлото.По-достоен от хиляди днес живи.

Георги Бенковски – поет с пушка, лъв на кон, горд до края, предаден от овчар и обграден в Тетевенската гора. Куршум в главата.

Техният подвиг беше да обичат България. С въстание. Вик, изтръгнат и стъпкан от османската власт. Тя го потуши с желязо, с огън, с дръвника тук, под Спасовден, в Батак, в Перущица. Не дойде спасението. Дойде кървава сватба с безмилостна сеч. Домовете се превърнаха в пещи, а майките в сенки, носещи мъртви деца. Но точно от тая пепел, а не от хартиени речи, се роди свободата. Не от знамето, а от жертвата.

А днес? Днес ние сме загубили всичко онова, за което те умряха. Загубихме смисъла, загубихме корена. Сменихме героизма с безразличие. Убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие. По пътищата на България гробове без кръст. Родители, останали без сълзи, народът без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, в страх и безверие.Народът ни се пръсна като шепа пепел. И ние, децата на героите, се превърнахме в ратаи на чуждото, станахме дребни, сиви и глухи. Забравихме да бъдем великани. Забравихме да бъдем българи.

Но днес от това място, Панагюрище, бунтовният олтар, Ви казвам – не е късно, но е последно. Това е последната наша България. И ако ние сега не я спасим не от чужденеца, а от себе си, всяка кръв, пролята за нея, ще бъде напразна. И ние ще бъдем прокълнати не от дявола, а от собствените си деца.

Затова трябва да се обединим около ново свято дело – нашите деца. Защото те са България. Живеем кратко.Нямаме време за омраза, за разделение, за глупава гордост. Да си стиснем ръцете, един на друг да се доверим и изградим държава с ред, със сърце, с доблест. Такава държава трябва да оставим на децата си.

И е крайно време да бъдем и да работим заедно, за да научим децата си да гледат в очите, да не се крият, да обичат земята си, езика си, рода си. Не омраза, дом да им подарим. Не бягство, корен да посадим в сърцата им и да им оставим Родина. И за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1876-та. Да бъдем по-решителни, защото викаме не към смъртта, а към живота! Да бъдем по-дръзки, защото, вместо оръжие, трябва да въздигнем духа си! Нека бъдем онези, които пренасят пламъка на героите! Нека бъдем онези, които се наричат не потомци, а наследници!Нека нашите деца не четат за свободата, а живеят в нея!

И тогава, само тогава можем да кажем на Каблешков и Бенковски: „Вие не умряхте напразно! Вашият пламък още е в нас, а тук, в Панагюрище преди и завинаги свободата не мълчи”!

Да живее българският дух!

Да живее България!